Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Все по-близо до чудото...

29.11.2016 1

Преди 15 зими на 44 лета от нас отлетя приятелят ни Георги Рупчев

 

Отиде си и Жоро Рупчев. Господ се смили над страданията му, с които го беше натоварил. Може би заради това, че Рубчев небеше поет, а част от самата поезия. Беше нежен инструмент, чрез който Бог ни припомняше, че сме несъвършени.

Жоро се пресели в съня си при онези, които имаха повече нужда от него. При мъртвите поети Николай Искъров и Добромир Тонев, също родени между 1950 и 1957 г. И също тази година отлетели към Другата земя. Отиде да пие ракията на Бога с Иван Радоев. И при Джон Ленън. При Елиът. При Цветаева, Ахматова и Гумильов. И сред поетите битници.

А нас ни остави скупчени около ковчега му като ненужни никому, остаряващи бивши цветя. Остави да си изгризем от чувството за вина, заради грешността ни, че долетяхме да го изпратим, когато вече бяхме излишни. Че в бита го забравихме. А иначе сме най-отговорните за здравето на битието.И не намерихме малкото време за големия поет и приятел. За нищо друго, освен за временните си проблеми. На временни души.

Докато зъзнехме в препълнената гробищна барака, в която вървеше опелото, имах чувството, че участвам във филм за някакъв сънуван сибирски концлагер…  Но като се загледах в изящните пръсти на мъртвия, чух неповторимия му глас,  неповторимо изящен като духа на Жоро. Биеше всички ни по вроден финес на истински естет. Който не чете за да знае, а знае защото вече веднъж го е чел. И умира от кеф да живее с прочетеното. И си умираше от кеф да проживее чрез написаното.

Веднъж по време на някакъв купон, без никакъв повод му признах: „Знаеш ли, в нещата ти има проблясъци на гениалност...” Може би защото бяхме пили, той замълча, но отвърна: „Знам.”  Каза го тихо, за не го чуе и самият той. Защото не беше обсебен от маниакалността на силно надарените. Нито от комплексите им, че никой не ги почита според таланта им.

Жоро Рупчев  остана далече от чудото на социализма, а и от чудото на демокрацията. Не се оцапа с ненавист, не се опръска с омраза. Той членуваше в партията на Шекспир. И никой не можеше да го отлюспи оттам.

Каквото и сега да мълвя за спящия си приятел, няма вече как да го събудя. „Смъртта на Тибалт“днес не звучи като самопроклятие. А като покана за свиждане. Първо – чрез нов прочит на словата му. И после – чрез прелитане при него. Ако Господ е милостив и  даде шанс на мира. Да победи в душите ни.

Докато чаках да му поискам последна прошка и да му кажа сбогом, портретът на Жоро Рупчев падна от ковчега му и стъклото се сцепи. Това не беше упрек към нищета на складовото помещение, в което се прощавахме с него като в лагерна църква… Това беше знак: "Пичове, сетихте се за мене, защото знаете, че следващият ще бъде някой измежду вас. Няма страшно! Страшното мина. Не боли. Боли ме само за детето.”

На другия ден след погребението умря Джорд Харисън. Още един бийтълс на масата край Жоро. Още едно заето място на земята на мъртвите поети.

Като се гледам, май мястото ми не е сред тях. За което никой приятел, изпаднал в беда, не може да ми е виновен.

Бог не беше грешка. Грешка е, че го нямаме в душата си.

 декември 2001 г. , в-к "Култура"

КОМЕНТАРИ

Анонимен  29.11.2016 12:01 | #1

ОБОЖАВАНЕ От ”Невски” бие шест. Гърми камбаната и осветени‚ кубетата стърчат сами над съботното суетене. Вървели сме по този път през всички съботни съблазни в предпразника на прясната си плът. Сега се връщаме белязани. Небето над главите ни тежи от куполи и мерници и кой я знае как ще издържи разгонената наша верица. Каква е нашата вина? Сега е шест. Ще стане седем... Аз съм застанал отстрана и слушам как минава времето. И влизам в храма. И стоя‚ потънал в песента на хора. Не мога храм да построя. Не мога и да го съборя. От ”Невски” бие шест. Гърми камбаната и осветени‚ кубетата стърчат сами над съботното суетене.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Зелда 15