Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Писателят Валентин Караманчев: "Вярвам във въздаянието!"

12.11.2016

Интервю, с което започва мемоарната му книгата

 

Разгеле

Интервю на Деян Енев с Валентин Караманчев

Г-н Караманчев, вие дебютирахте в прозата късно – на петдесет години. Възраст, на която други издават някол- ко тома избрани съчинения. Защо? Разкажете кой ви оку- ражи в писането, кой е вашият литературен кръстник?

Защо да е късно. Зад гърба си имах вече близо четиридесет години трудов стаж, от които три – комсомолски функцио- нер, четири – студентство, и останалите – вестникарлък и книгоиздаване… Говореха за мене, бива го за организатор и вестникар, но не съм бил „писач”. Така ли? – рекох си. Прописах белетристика на инат. Нощно време. В почивни дни, през отпуските, далече от София. Показах първите си работи на Банчо Банов, писател с трудна съдба – баща му царски генерал, разстрелян след Девети септември. Банчо, изключителен литератор, баснописец и сатирик и с огромна щедра доброта. Разприказва се за тайното ми хоби. Пръв, на ръка, предложи тук и там няколко мои ръкописа. Признавам го за мой кръстник или „литературен агент”. Атанас Наковски пусна в сп. „Септември” „Чиличето”, Васил Попов задели цяла страница на „Литературен фронт” за „Лика”, в „Пламък” се появи „Ахтопод”. Чак през 1981 година излезе първият ми сборник „Мървашки песнивец”. Един мой „доброжелател”, радомирски партизанин, като разбрал, че мърваците наричат псалтира „Песнивец”, беше изклюкарствал: „Това са записки на баща му, който е поп”. Голям смях падна в Неврокоп. На годишното обсъждане на литературната продукция в парк-хотел „Москва” друг партизанин, от Златоградско, преизвестен и уважаван писател, Станислав Сивриев, от трибуната заяви и след това публикува в „Литературен фронт” на 30 април 1981 година словото си: „На предубежденията скоро им изгълтах един горчив хап. Валентин Караманчев го броях за мастит шеф, генерален директор на голямо издателство, преди това – заместник-главен редактор на „Работническо дело”. Човек край хартията и печатарските машини – що пък да не пропише?… Но когато хлътнах в „Мървашки песнивец” – си рекох: Ха върви сега при тоя човек и искай прошка за вина, която той и не подозира…” Вторият ми сборник – „Черешова задушница” излезе през 1986 година. Годишната литературна награда на СБП за белетристика поделиха на две книги: на първата недовършена публикация на „Хайка за вълци” и на „Черешова задушница”. Ивайло Петров се нацупи и не дойде на тържественото събрание в театъра в парка „Заимов”, където бяха връчени наградите.

Вие имахте редкия шанс да влезете в литературата със собствена литературна територия – Мървашко. Подобно на Йовков, Хайтов, Елин Пелин, Радичков. Каквото е Странджа за Източна България, това е Мървашко за Западна. Имате наистина забележителни страници за историята, бита, хората и природата на Мървашкия край и най-малката българска планина Алиботуш (Славянка), за които искрено ви поздравявам. В едно интервю с вас преди осем години Тодор Коруев отбелязва тъкмо това, на което вие отговаряте: „От районите, които споменаваш, след Мървашко на сърцето ми е земята Чеч, другата половина на моята Неврокопска околия. Не ще си простя, че не намерих воля да оползотворя онова, което знам и чувствам за Чеча…” Но с книгата „Калуня-каля” на литературната карта се появи и земята Чеч. Зави- дяхте ли благородно на Георги Божинов? Разкажете какво изпитахте, докато четяхте тази двадесет и пет години забравена книга?

Често си говорехме с Николай Хайтов. Казваше ми: „Ти заби яки колчета в Мървашко. И го превърна в свое бранище. Оттук насетне, който рече да пише за там, трябва първо да те прочете и попита. Бях му подхвърлил, че съм решил да пиша за оттатък Места и да се разшетам из Чеча. Тогава ми подари три подвързани със зелено платно тетрадки със записките на Стоян Златарев от село Ковачевица, бащата на Людмил Стоянов. „Аз съм ги изпоскал. Каквото съм научил от тях, научил съм, подарявам ти ги, щом се интересуваш от Чеча.”  Но моят интерес към Чеча иде от майка ми Надежда. Тя, току-що завършилата Дупнишката гимназия с директор нейният баща Димитър Михайлов, е изпратена от него за учителка в Неврокопско под грижата и опекунството на по- големия й брат Александър, учител в Абланица. Той я уреж- да за учителка в село Марулево, вдън земята Чеч, през 1929 година на мястото на починалата от туберкулоза първа учителка в това село. Погребали са я като християнка не в мюсюлманските гробища, а в училищния двор. Майка ми разказваше за Чеча. По-късно тя обиколи десетина села в околията и на смъртния и`одър я попитах: Къде срещна най- добрите хора? „В Марулево. Те ме одъщериха.” Така и не стигна време аз да напиша нещо за Чеча. Не завидях, а се израдвах от все сърце на Георги Божинов за „Вдън гората Дикчам” и за „Калуня-каля”. Писах тук-там за Калунята и ти станах подгласник в твоя възторг и усилия да им дадеш нов живот.

Продължавам да се питам за тази глухота, в която потъва „Калуня-каля” при първото си издание през 1988 година. Вие самият признавате, че също сте я пропуснал, въпреки че по това време сте на върха на пирамидата – началник на мощното обединение „Българска книга и печат” и по една бройка от всяка отпечатана в България книга е пристигала веднага на бюрото ви. Съществувал ли е механизъм, по който, макар и отпечатана, дадена книга е можела нарочно да попадне в „девета глуха”?

Не е съществувал такъв механизъм. Твърдя го категорично. Обяснявам си го с небрежност на оперативната критика. И с това, че се появи след отшумяващия възродителен процес, победил „безвъзвратно и завинаги”. Както „безвъзвратно и завинаги” бяха победили и ТКЗС-тата. Нямаше вече кой да диктува и дава тон на литературната критика. Тя проспа това голямо литературно явление. И не само него. А и „Образ и подобие” на Радичков, например.

Как съществуваха в кожата ви добрият писател и висшият издателски началник, номенклатура на ЦК на БКП. Според мен такова съжителство е доста трудно и параноично, движил сте се по много тясна пътека. Подобен въпрос, впрочем, ви задава и Едвин Сугарев от времето на самиздатското си списание в писмо до вас, което цитирате в бъдещата си мемоарна книга: „Накрая ще си позволя да Ви задам и един личен въпрос. Познавам ви като един добър писател, като автор на една от най-силните книги – „Черешова задушница”. Как съчетавате нравствените послания на тази книга с функциите си на наказателно- административен орган в Комитета за култура?”

Не ги съчетавах. И в двете си ипостаси работех честно и отговорно.

В мемоарната си книга описвате доста сдържано образа на Тодор Живков. Покрай вашата служба сте имал многократна възможност да се срещате с него. Какъв в крайна сметка беше той – злодей, държавник, селски хитрец – според личните ви впечатления?

Държавник, щом искаш с една дума. Вторият след цар Борис Трети през злощастния двадесети век на България – вторият по стаж и по „заслуги”, и по „виновност” по тяхното време. Нито е „Син на народа”, който „народ” е задявал баба Маруца през моминството й, нито ни е „Тато”, защото тридесет и кусур години ни разплакваше мамата. Казват – каквато е държавата, такива са и управниците и`… Нали ние сме държавата, в тази съвкупност и двамата с тебе. Какво е Ричард Трети за англичаните – държавник или джамбазин, който предложил половин кралство срещу една спасителна кранта. Личните ми впечатления от Живков, колкото съм ги имал, си ги прочел в черновата на моята книга „Патила и страдалчества на книги и люде”. Ако е рекъл Господ, любопитните ще ги намерят и в нейната белова.

Общувайки с писатели от по-старото поколение, не чух никой да казва лоша дума за вас. Напротив, дори споделяха как сте им помагал и сте им подавал ръка – било за книгите, било за професионалното устройване. Макар сигурно ще се намерят и хора на противоположното мнение. Директен въпрос – скалповете на кои спрени книги висят на колана ви, има ли такива?

Принципът ми е – доброто хвърлям в морето, без да се обръщам, без да го помня. Да можеше така и с „лошото”, щеше да е лесно. Но как да го забравят тези, на които съм го причинил. Уличихме един колега от отдела за тематична координация, член на Съюза на писателите, че бърка с лява ръка в десен джоб, докарвайки си дребни хонорари от издателствата за съдействие, от каквото те нямаха потребност. Извиках го насаме: „Дотук сме заедно. От утре да те няма. Напускаш „по собствено желание”. Както искаш обясни сполетялото те в Съюза на писателите, вкъщи и където те питат. Не ме предизвиквай след време да се защитавам.” Не ме предизвика, затова не споменавам името му. Бог да го прости. На директния ти въпрос за „скалповете” – в книгата си надълго и нашироко разказвам случая с „На юг от живота” от Иван Динков. Нейният скалп виси на колана ми. И някога, и днес поемам тази отговорност. Скалпът на книгата на Свобода Бъчварова „Което ви- наги ще обичаме” и до днес не разбрах на чий колан виси. А книгата се е изпарила яко дим по мое време. Никъде не отидох на работа по свой избор. Не съм си поставял за цел да ставам такъв и онакъв. Имах колеги, които летяха като стрели към избрана цел. Аз бях като камък, който тежи, където го пуснат. Но поверят ли ми територия, „препикавах” я, за да не върлуват други неоторизирани хищ ници в нея. В такава „препикана” територия изчезна книжлето на Свобода Бъчварова. Във февруарския брой от 2015 година на луксозното списание „Биограф” прочетох интервю с дъщерята на Свобода Елица, която живее в Бразилия. Пише, че е виждала тази книга. Аз от две години я търся, но не съм още попаднал на нея. Имам пръст в издаването на първата и на последната й книга. Разказвам в мемоарите си. Открия ли изчезналата, ще мога да разкажа и да направя нещо и за нея.

Покрай работата върху мемоарите си събрахте завидна колекция от издадени през годините подобни четива на ваши колеги – Любомир Левчев, Георги Мишев, Марко Ганчев… Свидетелството на кого поставяте най-високо, кой от тях е успял да улови духа на времето? 

Насъбрах мемоари на мои връстници, за да надзърна и през техните очи във времето, което сме преживели. Не съм ги класирал по качество и значимост. Още в началото на книгата си ги анотирах лаконично като в картончета в библи- отечен каталог за ориентиране на любопитните читатели. Питаш ме само за трима. От Левчевия тритомник прелистих първия още на времето. Но не съм го дочел. Щом са романи, не са ми интересни. За такова четиво ми е минал меракът. А и бях чул лапидарната рецензия на Светлозар Игов, че са „мемоарна фантастика”. Фантастиката пък никога не ме е привличала. Чел съм само две „фентъзита”: На Рей Бредбъри за температурата по Фаренхайт, която развиват горящите книги. Четох превода й и трябваше да го подпиша по настояване на редактора Светозар Златаров, защото темата била според него деликатна – изгарянето на книги. Второто „фентъзи” – „4004 година” подписах на юнашко доверие. Без да съм я чел. Прочетох я, след като излезе от печат, но ни се размина скандалът. Александър Геров събираше в една компания Хитлер, Христо Ботев, Александър Стамболийски, цар Фердинанд, Кимон Георгиев и кой ли не още да нищят политиката на България в средата на двадесети век. Та като имах в читателската биография такова четиво, защо да чета Любомир Левчев как са мечтали с Георги Марков да избягат на Запад. Така отминах и втория биографичен роман „Ти си следващият”, и третия „Панихида за мъртвото време”. Георги Мишевата „Мир на страха ни” анотирах като тефтер за водене на стари и неприключили сметки. Какво е спечелил или загубил от полагащото му се „възнаграждение за страха”? На никого от себеподобните не е простил. „В търсене на загубеното племе” от Марко Ганчев, подарък ми е от тебе. В „читателския каталог” съм я анотирал в неговия саркастично-ироничен стил така: „Търсиш загубено племе, а откриваш автор, който хич не е загубен, а е оправен, но неоправим. И показва как от активен борец срещу капитализма и фашизма се преминава към активен борец срещу социализма и комунизма.”

Прочетох в ръкопис мемоарната ви книга „Патила и стра- далчества на книги и люде”. Прелюбопитно четиво, което ще излезе до есента и което ще събуди навярно голям отзвук. Вътре изяснявате доста подробности, подкрепени с документи – за Иван Динков, за Георги Марков, за Радой Ралин, за Йордан Радичков. Харесва ми това, че на страниците на мемоарите няма злоба, няма разчистване на сметки, нещо, което бихте могъл да сторите сега от висотата на възрастта си, пък и от висотата на заеманите тогава постове, даващи ви възможност да надникнете в механизми и процеси, недостъпни за външното око. Все пак, в духа на църковните термини, вие сте грамотен в църковно от- ношение човек, баща ви е изкарал целият си трудов стаж в Неврокопската митрополия, как разчитате в светлината на мемоарите си думата „разкаяние”, думата „покаяние”?

Разчитам ги като пустословия. Защото са колективни – „от името на…”, или „по поръчение на…”. Иван Костов се разкая за възродителния процес на стадион в град Бурса. Сергей Станишев на Орлов мост целуна за прошка Лютви Местан, задето бил преименуван на Владимир Зидаров. В Джобното богословие на Пол Холбах тайнството разкаяние е обяснено по следния начин: ако иска да получи опрощение на своите грехове, един християнин трябва да изпита много искрено разкаяние, задето е извършил неща, които са му доставили голямо удоволствие. Достатъчно е да обяви своето съкрушение, за да си възстанови добрите отношения с Бога, а това е безкрайно удобно за всички, които нямат намерение да променят поведението си… Самообвинение, показващо искреното разкаяние за това, че ти е било добре. Вярвам във въздаянието! То не попада в списъка на тайнствата. Намирам го в посланията на апостол Павел: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „Отмъщението е Мое, аз ще отплатя, казва Господ”. Глупаво е да се разкайвам за нещо, което не съм бил. Някой ще подхвърли „Цензор”. Никога не съм държал червен молив. В системата на книгоиздаването и печата след 1956 година не е имало цензори. Имало ги е преди Девети септември, цяла дирекция, създадена по силата на приетия през 1924 година „Закон за защита на държавата” и отменен през 1944 година. Един цензор е Панайот К. Чинков, който, след като го освобождават от Белене, написа крайно любопитни мемоари, които бяха издадени през 2001 г. в Издателска къща „Синева”. 14 Препоръчвам ти ги. Непосредствено след Девети септември по примера на Съветския съюз е имало за две-три години управление Главлит само за вестниците и списанията. Без клеймото от Главлит не се е завъртала машината дори за „Работническо дело”, нищо че главни редактори са му били Владимир Поптомов, Енчо Стайков и други величия. Отговорност за съдържанието са носили главните редактори. Днес се говори, че тогава, след 1956 година, е настъпила ерата на автоцензурата. Няма точна формулировка на това понятие. Аз и досега помня обяснението на Стефан Дичев, главен редактор на най-популярното списание „Космос” и директор на издателство „Народна култура”, на което той откри европейски хоризонти. Той беше безпартиен, автор на няколко исторически романа. В издателство „Народна младеж” беше доайен, пред когото сваляхме шапка. На съвещания пред по-младите споделяше своя опит: „Като ръководител на издателство държа главната линия да е в центъра и малко вляво. При оценката и работата върху ръкописи спазвам гъбарския принцип – срещнеш ли гъба, в която се съмняваш, хич не я опитвай. Махаш я. Вкусиш ли я, или ще загинеш, или ще се подрискаш”. Ето това значи самоконтрол и автоцензура. Четиридесет години работих като вестникар или издател. Много години съм носил отговорност за огромен отрасъл в народното стопанство – книгоиздаване, полиграфия, книгоразпространение, материалното и финансовото им осигуряване. Имахме три стопански обединения. Имахме научен център по тези проблеми. Имахме материална база за доставка и съхраняване на хартии, картони и мастила, и какво ли не. Имахме собствен вестник – „АБВ”. И в тези структури – тридесетина хиляди работници, служители, редактори. С това се занимавах аз. Като принципал на този отрасъл. Чрез нас Централният комитет на БКП и държавата управляваха тази сфера. Най съм доволен, че попаднах в корпуса на ръководителите на стопанските обединения. Какви личности имаше там, какви дейци! Да им се възхищаваш: един Илия Гунчев, който изведе България на четвърто място в света след САЩ, СССР и Великобритания по производство и търговия с оръжия. До него – Димитър Ядков, шефа на Булгартабак, който измести Америка от първото място по производство и износ на цигари за цели осем години. Сред тях е Кендиков, който заля Съветския 15 съюз с българско вино, докато въздържателната кампания на Лигачов не върна руснаците към деградиращия ги самогон. Сред тях е Ашминов от село Голешово, където хората износваха един кат дрехи от сватбата до погребението. А неговото обединение за конфекция ДСО „Рила” обличаше Варшавския съюз. Мнозина от тях са още живи, но забравени. Преди няколко години редакцията на вестник „Преса” покани четирима-петима от тях. Под снимката им пишеше: „Двадесет милиарда долара годишно около масата в нашата редакционна гостна.”

Кое нещо съсипа България – защото в момента България е обезкръвена и съсипана? И кое нещо би могло да я въздигне отново?

Не знам. Объркан съм. Питай професор Божидар Димитров. Той знае всичко от хиляда години насам. Познава лично всичките й досегашни ръководители и което е по-съществено, познава лично следващия, който ще я язди още тридесет години. Той се обзалага за това. Но не се усеща, че прекалява и се бърка в Божиите работи. А аз, одъртелият безбожник, чета молитвата на моя земляк от неговия двутомник – отец Ангел Столинчев: „Дано Бог се смили над народа ни! Сред тази наша разпуснатост в нрави, порнография и сексуални извращения, корупция, кражби, убийства, изнасилвания, подкупи, продаване на човешки души и Бог вдига ръцете си от нас. С молитва се обръщаме към него. Боже, не ни забравяй и не ни изоставяй! Смили се над нещастния ни народ!”

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: