Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Ходене по ръба: „Револверът 2х2“

12.11.2016

Актьорите Искра Ангелова и Георги Златарев за независимия театър

 

Ходене по ръба: „Револверът 2х2“

Актьорите Искра Ангелова и Георги Златарев за предизвикателствата на независимия театър

 

През октомври се игра първата българска постановка на пиесата на Майя Праматарова „Револверът“ под режисурата на Стилиян Петров в столичната галерия „Етюд“, с Искра Ангелова и Георги Златарев в главните роли. Още три представления ще се състоят на 19, 20, и 21-ви ноември. Текстът е публикуван в списание “Страница”. Представян е в Русия, Москва и в САЩ: Бостън, Ню Йорк и Чикаго.

 

Сценограф Венелин Шурелов

Костюмограф Елица Георгиева

Композитор Иван Шопов

Хореограф Мила Искренова

Изпълнителен продуцент Таня Тамахкярова

Превод Ася Ник

 

„Независимият театър е като ходене по въже. Голяма свобода и пропаст отдолу, а над теб – небе. Всичко зависи от майсторството и освободеността от страха за резултата.“ Майя Праматарова

 

Здравейте, Искра и Георги!  Поводът за този разговор е пиесата „Револверът“ под режисурата на Стилиян Петров и по текста на Майя Праматарова, която се игра наскоро в столичната галерия „Етюд“ на български и английски. Три нови представления предстоят в края на номври. Вие се въплътихте в двамата герои, Жената и Мъжът, иначе казано Филида и Демофонт. Как се случи това намиране между вас и пиесата и какво ви грабна, когато се срещнахте с текста за пръв път?

Искра Ангелова: Напоследък ми е все по-интересно да опитвам и пробвам жанрове и текстове, които не познавам. Видях във фейсбук, че ще се прави нова българска женска пиеса и писах на авторката – моя виртуална приятелка – Майя. „Прати таз пиеса, мила Майя! Звучи много любопитно – Емили Дикинсън, 2 жени, 2 прекрасни актриси ще я играят в Русе…“ А тя ми отговори на мига – „Нека ти пратя друга, мила Искра?“ И – образно казано – още на другия ден вече беше говорила с един изключителен режисьор, с един прекрасен актьор и беше организирала мястото… Обсъждахме много по интернет. Срещахме се с режисьора, с актьора… Мечтаехме. Мина почти една година. Майя беше великолепен събирач – около нея просто мирише на театър, тя познава всички навсякъде. И така ни срещна и с нашата продуцентка Таня. И кандидатствахме в Общината, в Министерството, в Американското посолство. Дадоха ни пари. Точно колкото да направим нещо, което харесваме. И ние се влюбихме в това представление, в срещата, която то ни даде.

Георги Златарев: Самото намиране беше заслуга на Майя Праматарова, която типично в неин стил реши, събра ни, зарази ни с желанието да се справим по най-добрия начин и ние нямахме много избор. А за текста – ние продължаваме да откриваме неща в него и да ги изследваме. Така че с пиесата сме още в процес на запознанството, който се надявам да не свърши.

Искра, описваш работата по пиесата като „ходене по ръба“ и „jam session по тема.“ Какъв тип сработване имаше сред екипа, за да се запази балансът по тесения ръб на риска от импровизация?

Искра: Аз все повече вярвам, че нашето театрално образование, нашият театър са на изключително високо световно ниво. Колкото повече „световен“ театър гледаш – толкова повече се радваш, че всъщност обитаваш място, където театърът е главно професионален и че имаш удоволствието да работиш с много интересни и добре подготвени хора… Майя ще ви каже – в Ню Йорк например съвсем не е така. Да, ще гледаш един път Кейт Бланшет или Джъд Лоу в някое представление, но през останалото време можеш да изпотрошиш много нерви и средства обикаляйки интересните локации, на които театърът се случва там… И така – истински добър „jam session“ може да стане само когато изпълнителите са професионални и добри актьори. Именно това ходене по ръба, което беше изцяло инициирано и проведено до край от нашия режисьор, ни доведе до там, от където връщане няма. До мястото, което създава усещане за полет, за новост, за преобръщане вътре в теб самия. Този ключ към текста ни освободи от много наши си предразсъдъци и страхове и ни накара да пробваме смело. Стилиян е смел и много подготвен човек, той е вдъхновен и вдъхновяващ, с него е удоволствие да се пробват такива способи и да се прескача из такива територии.

Какво научихте един за друг в процеса на съвместната ви работа?

Искра: Не съм познавала Жоро, но той се оказа от онези предани и много смели хора, които могат да пробват практически всичко без да се боят за себе си. Много е важно партньорството в такива представления – ние сме безкрайно близко и един до друг, и до публиката. Идеята, че стоим оголени до край, е много осезаема. Аз изпитвах страхотно удоволствие да целим заедно мярката в това ходене из жанрове и стилове. То е много приятно за актьора, но е и много трудно. Не съм познавала и Стилиян. Възхитена съм от дълбочината, до която достига, разравяйки първите видими пластове на текста, от темите, които го занимават, от финия му и деликатен подход. Научих от него много – зачетох се в нови книги, гледах нови филми… Стори ми се прекрасно, че тук и сега все още има такива обсебени от театъра, изключително талантливи и задълбочени млади хора, с които пътешествието действително си заслужава! Това, разбира се, обостри и усещането ми за ежедневна несправедливост, която се извършва точно спрямо тези последни патриоти – хората на изкуството, останали да се занимават с него професионално в България. За Бога, хора, не ни погубвайте! Това са хора на световно ниво!

Георги: Ами, аз винаги съм знаел, че Стилян Петров е безкрайно талантлив и дълбок режисьор, а Искра Ангелова е красива, талантлива и интелигентна актриса. Хмм, като се замисля, май не научих нощо ново за тях. Може би, че и те обичат шоколад.

Георги, отбелязваш, че се иска много работа, за да изглежда актьорът непринуден, но в същото време репетираш с удоволствие. Какво според теб придава на „Револверът“ такава интересна комбинация от сложно-приятна лекота?

Георги: Всъщност, идеята да бъде такава, е на режисьора. Пиесата би могла да се направи и много сериозно, и драматично, и психологически. А в нашата професия винаги е така. За да иглежда лесно и безгрижно, трябва да се съсипем от работа.

Пространството на пиесата е меко-казано необичайно, и нестандартният брой зрители не прави предизвикателството по-малко, като се има предвид директното им участие в диалога ви. Какво е чувството да играете толкова близо до публиката, един вид заедно с нея?

Искра: Сякаш, както беше казал и Стилиян веднъж, сме се надвесили заедно с публиката над текста. Все едно заедно с вас го мислим, пробваме, живеем, сънуваме. Много е предизвикателно. Всеки си тръгва с негова представа за сюжет, за смисъла на онова, което е видял… Особено ни беше любопитно как ще реагира англоезичната публика. Те по условие са по-свободни, по свикнали на интерактивно общуване, по-сърдечни. Така и беше. Според мен в София липсва (вече много осезаемо) театър, който да се играе само на английски език. И ние правим пътечка и в тази посока. Надявам се повече чужденци да дойдат да ни гледат в бъдеще – ще видим къде и кога.

Георги: От една страна, аз работя в театър „Възраждане”, където също е доста камерно и уютно пространство. Притеснението преди представление е същото, а за разговорите с публиката се страхувахме дали ще успеем да въвлечем достатъчно хората без това да звучи нахално или претенциозно. Надявам се успяхме.

Мултимедия, музика и текст, танци,  интердисциплинарна игра, поезия: може ли да говорим за някакво екпериментално търсене на нов сценичен език?

Искра: За българска сцена – да, при всички случаи. Тук хем има невероятен театър, хем същевременно ние сме малко сдържани в опитите с тези игри – нашите режисьори сякаш не харесват много „синтетичния“ театър. Стъпките из тези дебри още са плахи… Аз много съм се възхищавала на първите представления на театър Сфумато, които съм гледала по няколко пъти, на представленията на Стоян Камбарев, на повечето представления на Явор Гърдев, на по-стари чудесни представления на Краси Спасов, Теди Москов, Сашо Морфов, Коко Азарян, Пламен Марков, Здравко Митков и Елена Цикова… Ние сме видели страхотен театър по тези земи през последните 27 години. Понякога сме имали даже късмета да играем в него… Но да кажем, че ние тримата търсим нов сценичен език, би било малко преувеличено. Мога да кажа с ръка на сърцето, че Стилиян ни даде криле, защото ни обичаше. (У нас не е прието режисьорите да обичат своите актьори, у нас стигмата е следната - те се държат по-скоро строго и никога не хвалят, не се възхищават и не помагат открито на своите „избраници“ – артистите.) Обратното вдъхновява и окрилява.

Георги: Не мисля. Просто, откровено и непретенциозно ползваме всички възможности, с които разполагаме. В техниката или хората.

С оглед на трите паралелни сюжета: двамата актьори, откриващи текста, митът за Демофонт и Филида, и жената и мъжът, срещащи се отново, на кое ниво се случва превъплъщаването ви в ролята? Къде свършват Георги и Искра и започват Демофонт и Филида, Мъжът и Жената? Или линиите се размиват?

Искра: Разбирам този въпрос и все пак не го разбирам…J Според нас ние сме заковали много ясно границите – къде свършва актрисата и започва Жената? Къде приключва тя и се задълбочаваме още повече – в мита, единственият ни изход в свят без сюжети, без смисъл, без надежда за дълбочина… У всеки от нас живеят много хора, ние всички имаме страшно много неочаквани лица, реакции, начини, по които предизвикваме или отговаряме на предизвикателството… Въпросът е дали един текст, едно представление, успява да ни извади от обичайните ни обувки? Щом успява – значи задачата е постигната.

Георги: Искахме да бъде категорично. Рязко. А ако в някого се забелязват остатъци от другите – е, това е частта, в която зрителят избира.

Играете на английски и български. Има ли разлика между разговорите за спомени, любов, copy/paste и (липсата на) смисли на двата езика?

Искра: Да, сякаш пиесата е писана по-скоро за американци. Така ни звучеше на нас през цялото време. Сякаш тези разговори и прескачания – в сюжетните линии, в темите, във времето – да по-удачни там, отколкото тук. Стори ни се така.

Георги: И двата езика имат силни и слаби страни. Чувствата, спомените и емоциите са отвъд езика.

Забелязахте ли промени у публиката в зависимост от езика на представлението? 

Искра: Да, англоезичната публика беше по-свободна в реакциите си, по-разговорлива, по-непринудена. Макар да не може да се правят обобщения, тъй като чужденците в залата не бяха много.

Георги: Всяка вечер беше различно, без значение от езика. Сега като се замисля, май езиците са нещото, което най-малко разделя хората.

Главната тема на пръв поглед е любовта. И все пак тя остава сякаш недосегаема. Усетихте ли как героите ви я възприемат?

Искра: Аз бих казала, че главната тема е липсата на любов. Липсата на вдъхновение. Липсата на талант. Липсата на нови пътища. Липсата на хоризонти. Липсата на изход.

Георги: Много хора бъркат любовта с егоизма. А за това, че двама души се разминават, може да има хиляди причини. И каквото или когото и да обвиняват, изборът си остава дълбоко и неизменно техен.

Каква е  следващата стъпка по проекта  „Револверът“?

Искра: Надявам се да го играем още много пъти и пред българска, и пред чуждестранна публика. Иска ми се да обиколим различни фестивали с него. Интересно ми е да го играя и много обичам представлението.

Георги: Бъдещето!

 

Въпросите зададе Жасмина Тачева

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: