Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Имре Кертес: Целта на литературата е да образова хората

16.10.2016

Последното интервю на големия писател

 

Интервю на Луиза Зелински

 

Какво беше вашето въведение в литературата? Някой в семейството ви писал ли е?

Никой в семейството ми не е писал. И не е имало истинско въведение. Предполагам, че съм попаднал по някакъв начин в литературата, когато бях на шест или седем години. Попитаха ме какъв подарък искам и аз, без да знам защо, отговорих, че искам дневник. Беше хубав дневник, толкова хубав, че не исках да го изцапам. С течение на времето се опитах да пиша, но в крайна сметка бях недоволен от написаното, затова го поправих. Мисля, че човек се превръща в писател, като редактира собствените си текстове. След това изведнъж осъзнах, че съм станал писател. 

Кога се случи това?

Когато бях на двайсет и четири. Писал съм за това много пъти – за момента, който ме порази, точно там, на улицата.

Този момент ли е в основата на „Английското знаме”?

Да, той се появява и във „Фиаско”, но нямаше голямо значение, за да започна да пиша. Финансовите обстоятелства бяха такива, че не можех да си позволя да бъда писател. Нямах дори писалка.

В светлината на тези неблагоприятни обстоятелства какво ви привлече към писането?

Мога да прекарам целия си живот, говорейки за това, да напиша безброй книги по темата, но бих се загубил в тези истории. Писателите не трябва да разказват за дейността си. Писането промени живота ми. То има екзистенциален аспект. Всеки артист има момент на пробуждане, момент, в който попада на идея, която го грабва, независимо от това, дали е художник или писател. Промяната в живота ми не беше професионална – това беше момент  на дълбоко пробуждане. Бях интерниран в Аушвиц за една година. Не донесох нищо оттам, освен малко шеги, и това ме изпълни със срам. Не знаех какво да правя с този свеж опит. Това не беше литературно пробуждане, нито повод за професионален и артистичен самоанализ. Нямах представа какво точно е това, което  исках, разбрах само, че притежавам опит. Но дори и тогава писането не стана моя професия. Отне ми много време, за да науча основите на писането.

Работихте тринайсет години върху първия си  роман „Безсъдбовност”.

Да, вярно е. Но това не означава, че прекарвах всеки ден, работейки върху романа ... Животът ми беше труден в онези дни. Заради репресивната атмосфера на комунистическите години се наложи да крия написаното. За да разбера какво искам, трябваше да оформя началните изречения, а това ми отне доста време. Но от самото начало знаех, че искам да напиша роман. И това, което ме интересуваше най-много от всичко, беше тоталитарната система, в която живеех и чиято реалност е толкова трудно да се предаде с думи.                                                                                                  

 „Безсъдбовност”, който написахте през 60-те и 70-те, се занимава с Холокоста. Кой исторически епизод оказа голямо влияние върху появата на романа?

Написах романа по време на комунизма. Нямах представа за това, което щях да кажа. Първата ми задача беше да създам език, форма и най-накрая – сюжет.  Исках да изследвам спецификата на съществуване, житейския опит по време на тоталитаризма. Изобщо не ми беше ясно как да подходя стилистично. Трябваше да изградя език от нулата, достатъчно силен и точен. Не исках просто да внасям празни приказки по темата. Така или иначе вече чувствах, че всеки, живял през епохата на тоталитаризма, би намерил, че е трудно да станеш успешен и добре платен писател.  

Какво правехте, за да преживеете през онези години?

Един приятел ми предложи да пиша оперети, така че това е, което правех. Той беше много успешен бродуейски автор и аз нямах никакво намерение да следвам неговия пример. Този приятел ме приближи един ден, за да разбере от какво имам нужда. Живеех със съпругата си в апартамент от двайсет и осем квадратни метра. Като видя как живеем, ме попита дали не искам да умрем от глад. Разбира се, че не исках, затова той предложи и на мен да пиша оперети. Не знаех нищо за писането им, но знаех как да напиша диалог, затова се съгласих да направим заедно сюжета на една оперета. Написах диалога под негово ръководство, тъй като нямах представа от работата, която вършех. Имах късмет, че съм стилистично гъвкав, затова с лекота изпълнявах задачите, които ми даваха. Той, от друга страна, беше роб на своята страст. 

Как комбинирахте това с работата си по „Безсъдбовност”?

Прекарвах вечерите си в къщата на този приятел. Разговаряхме за оперети и разни други неща  и изведнъж запонах да мисля за моя роман. Дойде ми наум едно изречение.  „ Харесвам ряпата повече от моркова” - такъв вид изречение, декларативно и незабележително. Не мога да го възпроизведа точно, но ми стана ясно, че такъв ще бъде методът на моя роман – незабележителен каквато може да бъде съдбата. Той осветява основния принцип на романа. Трябваше да създам нов език. Смешно е, че едно изречение трябваше да доведе цялата тази работа до завършен вид. Съществуваха три важни неща за мен – език, форма и сюжет. Това ме държеше фокусиран. Бях наясно, че започвам да пиша роман, който лесно можеше да се превърне в сърцераздирателна история, най-малкото заради това, че главният герой е момче. Измислих момчето точно защото в една диктатура можеш да се съхраниш в детското състояние на невежество и безпомощност. Поради тази причина трябваше да създам не само специфичен стил и форма, но да обърна специално внимание и на временността. Когато работех върху „Безсъдбовност”, в Будапеща беше публикувана книгата „Дългото пътуване” на Хорхе Семпрун.  Тя стана много известна, въпреки че Семпрун беше избрал погрешна техника – разказваше само най-вълнуващите събития и изопачаваше временността. Това е впечатляващ метод, но неверен. Ако разказвате история за дете, трябва да имате предвид, че временността е по-подходяща – детето няма свободна воля и е принудено да търпи всичко. Така че, когато книгата на Семпрун пожъна толкова много похвали, ми стана ясно, че за да бъда верен на историята, която разказвам, трябва да опиша от начало до край всяка ситуация, в която се озовава героят ми, вместо да избера само най-вълнуващите моменти. Вземете например известните двайсет минути, през които става разтоварването на влаковете в Аушвиц – колко много неща се случват през тези двайсет минути.

В своята Нобелова лекция казвате: „Погнусата и депресията, с които се събуждах всяка сутрин, ме въведоха в света, който възнамерявах да опиша.” Надви ли писането това състояние?

Бях изолиран в един завинаги чужд свят и трябваше да влизам в него всеки ден без надежда за облекчение. Това беше характерно за сталинистка Унгария, но още повече - за националсоциализма. Последният предизвика това чувство дори по-силно. При сталинизма просто трябваше да продължите да съществувате, ако можете. Нацисткият режим, от друга страна, беше механизъм, който работеше с такава брутална скорост, че „да продължиш”, означаваше голо оцеляване. Нацистката система поглъщаше всичко. Тя беше машина, която работеше толкова ефективно, че повечето хора дори нямаха възможност да разберат събитията, които преживяват. Бих очертал три фази на това състояние в литературен смисъл. Първата фаза е тази точно преди Холокоста. Времената бяха трудни, но бихте могли да оцелеете по някакъв начин. Втората фаза, описана от писатели като Примо Леви, се случва в центъра на нещата, като че озвучена отвътре, с целия шок и ужас на свидетелите на тези събития. Тези писатели описват случилото се като нещо, което би довело всеки човек до лудост – най-малкото всеки човек, който се придържа към старите ценности. И това, което се случва, е извън  възможностите на свидетелите за справяне. Те се опитват да  му се противопоставят колкото могат, но то оставя отпечатък върху останалата част от живота им. Третата фаза се отнася до литературни творби, които се появяват след националсоциализма и които разглеждат загубата на старите ценности.  Писатели като Жан Амери или Тадеуш Боровски създават своите  произведения за хора, които вече са запознати с историята и са наясно, че старите ценности са загубили своето значение. Създаването на нови ценности от огромното страдание бе заложено на карта. Повечето от тези автори се провалиха в своя опит. Въпреки всичко това, което ни завещаха, е една радикална традиция в литературата.

Смятате ли вашите собствени работи като част от тази традиция?

Да. Не съм сигурен дали работата ми или болестта ми ще ме убие сега. Поне се опитах да продължа толкова дълго, колкото можах. Очевидно не съм умрял при опита да се примиря с историята и както изглежда, ще умра от буржоазна болест– на път съм да умра от много буржоазния Паркинсон.

Писането средство за оцеляване ли е?

Можех да използвам собствения си живот, за да проуча как е възможно оцеляването в условията на този особено жесток тип тоталитаризъм. Не исках да се самоубия, нито да стана писател след това – или поне не в началото. Отхвърлях тази идея дълго време, но после осъзнах, че трябва да пиша, да пиша за шока и ужаса на очевидеца с неговите въпроси: Това ли е, което ще направиш за нас? Как бихме могли да оцелеем в нещо такова и същевременно да го разберем? Вижте, не искам да отричам, че съм бил затворник в Аушвиц и че сега притежавам Нобелова награда. Какво трябва да направя от това? Какво трябва да направя от факта, че оцелях и че продължавам да оцелявам? Чувствам, че преживях нещо необикновено, защото не само оцелях при тези ужаси, но успях да ги опиша по начин, който е поносим, приемлив и въпреки това е част от тази радикална традиция. Онези от нас, които бяха достатъчно смели да погледнат надолу в бездната - Боровски, Шаламов, Амери(не сме много), за тези писатели писането винаги е било прелюдия към самоубийството. Пистолетът на Жан Амери бил винаги край него. Аз съм един, оцелял от всичко това, видял главата на Горгоната, но съхранил в себе си достатъчно сила, за да завърши творба, която достига до хората на един хуманен език. Целта на литературата е да образова хората и да ги забавлява, така че ние не трябва да ги занимаваме с такива ужасни видения. Създадох произведение, което описва Холокоста какъвто е, но без това да е грозна литература на ужасите. Може би съм самонадеян, но чувствам, че творбата ми притежава рядко качество – опитах се да опиша човешкото лице в тази история, исках да напиша книга, която хората наистина ще искат да четат.

Може би писането притежава изкупително качество?

Не за всеки.  

 А за вас?

Бях много изненадан, когато осъзнах, през 1954, че съм живял в ужасен свят. Свят, в който оцеляването е невъзможно. И въпреки това от този свят не бе останало нищо друго, освен няколко анекдота, няколко интересни истории - само шеги. Бях съкрушен, когато ме осени идеята, че имам фантастичен материал в ръцете си и почувствах, че трябва да започна да работя с него. Затова трябваше да реша – искам ли да възприема себе си като някой, получил своето морално образование през тоталитаризма и в концентрационните лагери, или да блокирам тези епизоди от живота си? Ако не бях уловил момента, за който говоря, щях да забравя тези истории. Бих се ограничил да казвам само това, че съм израснал в дребнобуржоазно семейство. Имах нещастието да бъда депортиран в Аушвиц. Някои хора ми помогнаха, други не. Бях оставен с всички тези малки откъси, узрели за кошчето за боклук. Но те не бяха отпадъци, затова трябваше да рискувам и да напиша тези истории. Не очаквах да се размина с това.  Опитът ми беше цената, която платих, за да вляза в литературата. Опитах се да заобиколя някак истината, за да разкажа история, която не може да бъде разказана.

Повече читател ли бяхте в онези дни?

На практика поглъщах всичко от световната литература. Трябваше да  чета класиците в училище, но в онези дни очевидно беше трудно да се сдобиеш с книгите им. По-късно унгарското правителство се опита да спечели легитимност, като публикува  тези творби. Произвеждаше ги в огромни количества и ги пускаше масово за по три форинта. За жалост това не включваше модерната фантастика, така че от мен зависеше изграждането на моя собствен мироглед, отправната ми точка в литературата. Прекарах години, работейки върху отделните глави на първия си роман, но не можеш предварително да знаеш това. Човек никога не трябва да го знае.

Вярно е, не можеш да знаеш – чете се така, сякаш не би могъл да бъде написан по друг начин.

Радвам се. Спомням си, когато романът „Безсъдбовност” бе публикуван в Германия. Получих писма, цели чанти, пълни с тях. Имаше забележителни комплименти -  че съм  уловил Холокоста в думи, например. Един читател ми каза, че съм отворил прозорец. Отворих очите на читателите, чиито майки и бащи бяха останали мълчаливи. Те отказваха да говорят, защото не искаха да се конфронтират с историята. Това е трудна задача, бъдете сигурни.  Но трябваше да бъде направено.

Кои бяха нещата, които ви донесоха радост и забавление, докато седяхте в мъничката си стая?

Това са много лични истории, за които не обичам да говоря. Не направих много. Написах оперети.

И това ви донесе удоволствие?

 Не.

Имаше ли нещо, което ви донесе удоволствие?

Самото писане. Какво ми донесе удоволствие? Добър въпрос  и отговорът ми -„самото писане”, разбира се, не беше верен, когато пишех. Всеки път, когато сядах да пиша, чувствах трагичната съдба, която трябваше да изтърпя. Намирам удоволствие само във връщането назад във времето. Веднъж имах четене в Щутгарт, след което  вечерях с една дама, която каза, че ме съжалява за всичко, което съм преживял. В този момент, в Щутгарт, трийсет години след написването на първия ми роман, осъзнах, че всъщност трябва да съм бил много щастлив в онези дни.

Когато пишехте романа?

Точно така. Успях да завърша книгата си при ужасни обстоятелства и след известно време предизвиках дълбоко съчувствие. Думите на дамата от Щутгард бяха знак за успех. Осъзнах, че съм създал творбата на живота си. Това беше момент на огромна радост.

Смятате ли, че „Безсъдбовност”, „Фиаско”, „Кадиш за нероденото дете” и „Ликвидация” са тетралогията на живота ви?

Не, някакъв глупав унгарски журналист излезе с идеята за тетралогия. По-рано, когато бях публикувал само „Безсъдбовност”, „Фиаско” и „Кадиш за нероденото дете”, той каза, че съм създал трилогия. Той наистина не знаеше нищо за моята работа.

В „Досието К.” казвате, че мястото ви не е в историята, а на бюрото.

Рядко пиша на бюро, но нека не говорим за лични неща.

Това не е личен въпрос.

Добре тогава, бюрото ми беше жълто.

Как пишете днес?

Трудно, защото вече не мога да използвам компютър, нито мога да пиша на ръка. Но притежавам материала, който съм събрал през живота си – моите дневници, бележки, „Ликвидация”. С всичко, направено досега, не е нужно да пиша нещо ново. Приключих своята работа.

Тогава нека поговорим за последния ви роман - „Ликвидация”. Коя беше първоначалната искра на вдъхновение?

 Отначало възнамерявах да напиша пиеса. Мислех, че съм приключил с писането на романи. Исках да опиша смяната на режима през 1990 г., чувствах, че този момент притежава драматургична стойност. Осъзнах, че греша – не съм драматург, нито сцената ме интересува особено. Сцената според мен е пречка, съществено неудобство. Затова скъсах ръкописа на пиесата, защото разбрах, че това е тема за чудесен роман в малък формат.  Беше ми интересно да проуча как различните хора са се справили със смяната на режима. Бях срещал толкова много хора, бях чел биографиите им, слушал бях историите им, повечето от които пълни с лъжи. Живеехме в общество на доносници. Комбинирането на този факт с наследството от Аушвиц – ето какво ме привлече. Опитах се да намеря ключова фигура. Някой, който не беше живял в концентрационен лагер, но чийто живот беше минал под неговата сянка.  Тогава открих героите Джудит и Б. - редактора, чиято кариера е фиаско, и писателя, който се самоубива.

 „Краят на историята” на Фукуяма стана нещо като клише. Чудя се дали не сте мислили за него, когато писахте „Ликвидация”?

Никога не съм мислил за него по този начин. Какво искате да кажете за романа?

Струва ми се, че вашият роман прилича на този край на историята. Той е написан от гледната точка на началото на новия век, въпреки че улавя момента на падането на комунизма през 1990 г. – момент, в който различните течения се срещат и сблъскват, образувайки точка на кристализация, а вероятно и ликвидация на историята на XX век.

Всъщност вие сте напълно права. Точно така е. Имаме мъжа, роден в Аушвиц, и Джудит, жената, която преживява Аушвиц чрез неговата история и която се опитва да намери решение на собствената си история. Но след това тя бяга от този свят и се омъжва за човек, който не е засегнат от тоталитаризма. Тя решава да има деца и това я свързва с живота. Раждането на деца е действието, което създава възможност за продължаване на живота. Изправена пред избора между живота и смъртта, тя избира живота. Добре, достатъчно.  Това беше последното ми интервю.

За днес?

Завинаги.

…..

 

Интервюто е дадено през лятото на 2013 г. в дома на Имре Кертес

Източник: http://www.theparisreview.org

Преводач Виолета Рускова

….

Имре Кертес е роден на 9 ноември 1929 г. в Будапеща. През 1944 година, в края на Втората световна война, той е на 14 години и е депортиран, заедно с други унгарски евреи, в концентрационния лагер Аушвиц, след което е изпратен в лагера Бухенвалд. Най-известната книга на Кертес, „Безсъдбовност“ („Sorstalanság“), описва опита на петнадесетгодишния Дьорд Кьовеш в концентрационните лагери Аушвиц, Бухенвалд и Цайц. Макар романът често да е определян като автобиографичен, самият автор отхвърля това определение. След освобождаването на Бухенвалд от американските войски през април 1945 г., Кертес се завръща в Унгария, където завършва образованието си и работи като журналист и преводач. Започва да пише „Безсъдбовност“, но първоначално среща трудности с публикуването на книгата. Тя е издадена през 1975 година. В края на 80-те години отново започва да публикува романи, в някои от които доразвива елементи от сюжета на „Безсъдбовност“ в контекста на следвоенна Източна Европа. От края на 90-те години прекарва голяма част от времето си в Берлин. През 2002 г. получава Нобелова награда за литература за книгите му, „които подкрепят крехкия опит на индивида срещу варварския произвол на историята“. Почива на 31 март 2016 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: