Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Както моливът танцува върху хартията

16.10.2016

Стихове от Бойко Ламбовски

 

 

 КАКТО МОЛИВ

 

Така детето къса
на куклата главата
и купола на танка
изтръгва с интерес,
на лентички нарязва
нечетения вестник
и в пясъка въздига
невиждани дворци.

Така дивакът тромав
обидено претърсва
оглозганите кости
след свършилия пир.
Така накриво гледа
заспалите си братя
и после с тор от прилеп
варовика скверни.

Така навъсва вежди
замисленият цезар,
а после прави рязък,
хипнотизиращ жест.
И градове се раждат,
и племена погиват, 
и някой свива устни
скептично отстрани.

Така младежът влюбен
самотен се разхожда
и чувства - страшна сила
в гърдите му расте.
Така расте тревата.
Така расте всемирът.
Така животът бавно
танцува над смъртта.

 

 

 

***

Марина, нашите празници ни наказват.
Нашите празници са безмилостни, екзотични слънца.
Те изгряват внезапно и внезапно залязват,
а срамът обгаря виновните ни лица.

Марина, нашите празници са отломъци
от времената, в които сме били богове.
Любовта е опит да си припомним,
че сме съвсем смъртни.
И не съвсем.

Затова не бива да се разминем така,
както чудото се разминава
с невярващите очи.
Нека една минута се изумим пак!
Нека една минута камбанно да помълчим!

Марина, нашите празници са нашият срам...
Те ни правят велики, а ние ги правим жалки.
Най-страшното не е, че ще остана сам.
Най-страшното е това,
че те обичам малко.

 

 

АНГЕЛ

 

Аз се спуснах тогава без страх. И крилата си мощни отрязах.
И ги хвърлих в краката ви - хвърлих ви земната прах.
Аз пристъпих сред вас, но видях, че отново се мразите,
и отвърнал глава, като сиротен бяс възроптах.

Като сиротен бяс възроптах: - Тя, Земята, ви тегли, засмуква ви!
Тя облизва петите ви с лаком и спечен език!
Тя залъгва очите с цветя, а ушите ви с музика,
докато не попиете в нея подобно сълзи!

Ей така се размивате тук. И ви носи и тръска в търбуха си
тая майка Земя, тая звездна овца - единак!
Тя преживя лениво и кърка в червата ѝ хумусът.
Тя ви ражда и храни, но гладни прибира ви пак.

Моят глас - заплющя - бе гласът ми гръмовен и горък.
Като вятър космичен препускаше тук моят глас.
-Хора - виках ви аз, - няма нищо отвъд и отгоре,
но у вас има всичко, у вас има всичко, у вас!

Ала вие вървяхте - безкрайна редица от зрители.
Беше ходът ви тежък, а взорът напрегнат, смутен.
Щом отминехте, клатехте дълго глави снизходително,
сякаш знаехте нещо, което бе скрито за мен.

 

 

 

ГЛАДЪТ


На разсъмване те изпълзяха, космати и гърбави,
като бръмбари мудно се скупчиха в тъмен рояк,
заскимтяха, оголиха вълчи зъби между бърните,
и с маймунска походка поеха в дълбокия сняг.

Бяха с тежки чела, с камънаци в ръцете и с колове,
а очите им светеха болно от страх и от глад.
Над главите им вместо стадата от питомни облаци
бе настръхнала сивата кожа на звяр непознат.

Над главите им някой лениво, смразяващо дишаше
и надолу се стичаха бели потоци от студ.
Някой с хладна пета ги затъпкваше тук - като лишеи,
някой сит и безкраен, и толкова, толкова чужд.

Цял ден, ниско приведени, пъплеха те и изчопляха
коренища и червеи с ожесточени ръце.
По-голям бе гладът им обаче от всичко наоколо
и на мръкване всеки обърна нагоре лице.

И телата им щръкнаха странно на фона на ледника
като някакви тъмни и свити пружинно лъчи.
На небесния звяр през съдраната кожа ги гледаше:
търпеливият космос - баща им - с бездънни очи.

 

 

Рубриката БЕЗЛУННИЯ се води от Асен Валентинов

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: