Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Владислав Христов: След като се извадят куршумите, е нужно раните да бъдат почистени...

06.10.2016

Новата му стихосбирка "Обратно броене" след броени дни ще е при читателите

 

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен, България. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негова поезия е публикувана в международни литературни издания като „Granta“, “Cider Press Review“, “Drunken Boat” и др.  Носител е на отличия в националните конкурси: За кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), за хайку на свободна тема (2010), Добромир Тонев (2015), Славейкова награда (2015) и международния конкурс за хайку – Cherry blossom (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на „The Haiku Foundation“. Хайку на Владислав Христов са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“, „Simply Haiku“, „Sketchbook“, „The Heron’s Nest“, „Мodern Haiku“ и мн.др.  През 2016 г. влизат в учебника за хайку в японските университети. Текстовете му са превеждани на 16 езика и са част от множество сборници и антологии. Издадени книги: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Germanii” ( на немски, 2016).

 Съвсем скоро излиза новата ти книга с поезия „Обратно броене”, кое всъщност е това броене, и до къде води то?

Основната идея залегнала в книгата е за обратното броене, в което е навлязъл светът, в който живеем. Един глобален часовник отмерва времето на това човечество, след дългите му дни на пиянство и нескончаеми пирове. Терористичните актове, кризата в Близкия изток, и цялата тази нечовечност, обхванала света, засега са само намигване за посоката, в която се движи броенето. Някой от нас чуват тиктакането на часовника и правят усилия да променят хода на този неумолим процес, втори не чуват часовника изобщо, трети го чуват, но си казват:”Утре ще се занимавам с това”. Човек сам избира от кой тип да бъде. В книгата освен споменатото броене, има и други „броенета“ – на възрастта, на една любов, на цикличността в сезоните. Номерацията на страниците също е на обратно. По този начин, всеки ще може да я чете отпред назад и отзад напред, и така сам ще разбере кое броене е по-близко до него самия.

Напоследък литературното пространство се изпълни със скандали, какво мислиш за тях?

Според мен те са плод на естествената акумулация на проблеми, които с години са били премълчавани и неартикулирани. От няколко месеца една много малка част от авторите, такива с остро чувство за справедливост, просто проговориха за проблемите. За никого не е тайна, че всеки говорещ за нередности в тази страна е нанавиждан и държан в изолация от останалите.  Конфликтът в Литературен Вестник само отпуши веригата от недоволство от случващото се. Според мен това дълго мълчане в литературата ни е знак, че тя се обитава от много страхливи персони, които не искат да развалят пашкулчето на своя уют. Не искат да вадят с ръце горещи картофи от огнището, говорейки истини. Да, но картофите на българската литература започнаха да прегарят, уважаеми, и ще се наложи да ги ядете овъглени.

Според теб има ли литературна мафия в страната?

Мафия в класическия си вид събирания на маса и един Дон Корлеоне, който казва на другите това ще правите, разбира се, няма. Има обаче приятелски кръгове на влияние, които уреждат на свои близки автори и издателства – печелене на награди и проекти, субсидии и какво ли още не. Това е търговия с власт. Понякога дори не става въпрос за пари, а за място в йерархията на кръговете. Ако не си в някой от тези кръгове, има голяма вероятност независимо от таланта си, да бъдеш в перманентно забвение. Литературните конкурси – от друга страна, се обезсмислиха, защото се превърнаха в място за разчистване на лични сметки. Подмяната на стойностите е повсеместна. Всичко това накара в последно време някои автори да емигрират от родната литературна среда. Аз също съм такъв емигрант, не вирея в кал. На някои калта им понася, и се валят с удоволствие в нея. Съжалявам, но няма как да им правя компания.

Какво значи литературна емиграция? Замислял ли си се някога да спреш с писането?

Литературната емиграция в българските условия е вид чистоплътност. И тази чистоплътност е наложителна, ако искаш да си честен спрямо себе си и читателите. Чувствам се чудесно, поддържайки все по-малко литературни контакти, присъствайки все по-рядко на литературни „събития”. Не искам да съм част от този вреден шум, от това състезание на кой е по-по-най. Всеки е никой. Кой ще бъде някой, ще реши вечността, в която най-искрено не вярвам. От друга страна, нека има провали и предателства, приветствам ги. Как иначе ще научим кой какво ни мисли, кой е конформист и кой – достоен човек? За спиране на писането съм се замислял, и то -нееднократно. Така съм устроен, че когато в една сфера стигна до определени нива на овладяност, се премествам на друга, и там като дете прохождам и се уча да вървя. В този смисъл не знам още колко дълго ще пиша книги. Цялостното ми усещане е, че „Обратно броене” ще е последната ми книга с поезия. Искам да изляза от литературата в най-добрия си период, както Ерик Кантона излезе от футбола в най-златната за този спорт възраст. Ще ми се някой ден детето ми да ме попита: „Татко, ти книги ли си писал?”, а аз да му отговоря: „Да, но беше много отдавна”.

Какво може да спаси българската литература?

Знаете, след като се извадят куршумите, е нужно раните да бъдат почистени. Това почистване е болезнен процес. След него ще настъпи и заздравяването, и регенерирането на нови тъкани. После ще дойдат рехабилитаторите, литературата ще се учи да ходи, да се храни сама, да се облича… В крайна сметка отново ще се върне на фронта, където е мястото на всяка литература, за да бъде надупчена отново с куршуми. Литературата не оцелява чрез спасения, а чрез жертви.

В момента като журналист пишеш публицистика, какво е отношението ти към този жанр?

Честната публицистика, която са писали Ботев и Алеко е не само забравена, но и направо неупотребяема в съвременното медийно пространство. Ако някой журналист изповядва истината и иска да не е обслужващ персонал, шансът му за реализация е наистина нищожен. Затова и голяма част от българските журналисти за да преживяват, си затварят очите и казват: „Сбогом, чиста съвест”.  Според мен съвременната публицистика, за да докосва, е нужно в нея да има и малко художественост, да има история и разказ. Обичам да пиша политически шаржове и фейлетони, а от разнообразието на абсурдни теми не мога да се оплача.

Предстои излизането и на книгата ти „Германии” на немски език, как мислиш, че ще реагират немските читатели на нея?

Книгата беше забелязана от издателство „Ризома”, които ми подадоха ръка в това начинание. Томас Хюбнер е неин преводач и един от основателите на издателството. Идеята му е да представя български автори в Германия, както и немски – в България. Това е една достойна мисия, при положение че държавата ни не прави почти нищо за преводите на български автори в чужбина. Ще ми бъде интересно как читателите в Германия ще възприемат книгата и как ще им понесе моята откровеност. Сигурен съм, че ще я приемат по човешки и няма да ми се сърдят.

Какво ще кажеш на читателите на „Обратно броене”?

Да се вслушват в часовника, и да насочват броенето в добрата за тях посока!

Ани Романова, radiovox.bg

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: