Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Песните ми бяха фотография на времето

18.09.2016

Правенето на хитове не се учи, споделя поетът Александър Петров

 

Интервю на Милена Бойчева, в-к "Труд"

 

На какво се дължи завръщането към хитове отпреди 20-30 години, които се запяват „на нов глас“, г-н Петров?

Наистина има подчертан интерес към песни от близкото и по-далечното минало. Мислил съм си за това как внезапно се появиха групи като „Фондацията“, която изпълнява най-доброто от легендарни групи от 80-те и 70-те години. „Легендите“ са същият формат. Разбира се, има голяма разлика в стила на поднасяне на тези песни. Правят се концерти – вечните песни на България. Като че ли всичко това показва, че има носталгия към качествената българска поп и рок музика. А при младите хора има едно любопитство към чичовците, лелите, които вече не са така активни на сцената. Вероятно си казват – колко ли време още ще мога да видя и чуя на живо този изпълнител. Интересен момент – между носталгията и любопитството.

А не е ли заради качествата на тази музика?

В основата е качеството. Талантът на артистите ги прави популярни. Бих дал пример с групата „Легендите“, които обясняват, че не те са легенди, а песните, които изпълняват. Което е комплимент за авторите. И да допълня, че „Тангра“ отново е на сцената, една обичана от 30 години група и старият репертоар се приема много добре.

Когато Едит Пиаф умира, железниците променят разписанието, за да може влакове от цялата страна да стигнат до Париж. И шефът на железниците обяснява защо. Защото си отива не една певица, а една епоха. Нека всички да я изпратят. И вашите песни олицетворяват една епоха – „Последен валс“, „Развод ми дай“, „Времето е наше“…

Да, тези песни се оказаха сполучлива фотография на времето. Те са част от биографията на поколението, което посрещна т.нар. преход. Не са писани по поръчка.

Дори и „Времето е наше?“

 Ако може да се говори за нещо поръчково, то е фактът, че един ден ми се обади Борис Карадимчев и ме помоли да напиша нещо във връзка със СДС , което да може да се изпълнява по митингите. Тогава бяха много популярни митинговите концерти. СДС се беше превърнало буквално в предишната „Концертна дирекция“, всички артисти участваха за удоволствие. И сценарият беше такъв – звучат песни, събира се на площада електоратът. Сценарият беше по типова конструкция. Изпълнителите пеят, после лидерите се произнасят, и отново песни. И така от град на град. Но когато Борето Карадимчев ми се обади, беше на чисто симпатизантска основа. Въобще не ставаше дума за хонорар и пр. Ние си организирахме и финансирахме звукозаписа. И аз направих три куплета, в които монтирахме предизборния им слоган „Времето е наше“. Той беше измислен от Жак Сегела, известен политически пиар консултант.

Това ли беше първата ви песен по темата – химнът на СДС, да я наречем?

Не, първата беше „Развод ми дай“. Изпълнител беше Асен Гаргов, музиката на Александър Кирков. „Последен валс“ пък е едно продължение на темата за „невярната любима“… Така че с този езоповски език си служехме, защото все още промените не бяха се случили, събитията не бяха необратими. „Утре започва днес“ е едно мое стихотворение, което впоследствие направихме на песен с „Диана експрес“. Тогавашният предизборен щаб на СДС го хареса за своята първа успешна кампания. И последната песен „Вдигни очи“ беше за надеждата. Когато всички хранехме надежда, че всичко много, много бързо ще тръгне в добрата посока.

И какво се оказа?

Че не е съвсем така. Но бих казал, че за енергичните, предприемчиви, морални и амбициозни хора има пътища за реализация. Вярно е, че са навън. Но все пак това е нещо, което го нямаше преди 10 ноември. Човек може да пътува, да избере къде да учи, да живее… дори и къде да се лекува.

Занимава ли ви парадоксът на анонимната слава? Примерно Дико Илиев. Колцина знаят, че Дунавското хоро и повечето най-популярни народни хора са негови? Вие май също сте анонимно прославен.

Някой ден, като стана повече безработен, ще издам стихосбирка… Понеже моята професия е за млади хора. Сам на себе си се чудя как все още ме търсят за работа. Но така или иначе съм убеден, че съм много добър, понеже цял живот съм правил само това и съм го правил съзнателно. Анализирал съм и успехите, и грешките. Винаги съм бил много отговорен към онова, което пиша. Защото в момента, в който една песен тръгне в медиите, вече връщане няма. И ако нещо в текста не е изпипано, или е някое евтинко клише, няма как да го върнем. И десетки пъти на ден хората ще го слушат. Сезони наред, да не кажа години ще го слушам и аз, и ще се дразня от това, че не съм бил достатъчно отговорен, че съм го претупал. Песента е общуване с хората. Говоря за песните на поколението, към което принадлежа.

А как е сега?

Нещата сега са много, много различни. Търси се преди всичко ефектът, забавата, неангажиращото.

Меко се изразявате.

Да, подбирам си думите и правя дълги паузи… За съжаление този стил на работа ражда страхотни кичове и глупости. И даже когато слушам една или друга, бих казал, успешна песен, изумяват ме тези Радини вълнения, които певицата влага, кършейки трепетлив гласец, произнасяйки думите. И се чудя какъв е смисълът от цялата работа. Една записана песен все пак е инвестиция, която би трябвало по някакъв начин да се върне. Но това дори не е скъпа визитна картичка, с която да се представиш – ето, това съм аз. Кипи безсмислен труд. Но както аз не харесвах песните от времето на моите родители…

Е, какви бяха те?

Ще цитирам един текст, който още на пубертетна възраст ме възмущаваше с нищото си. „Спете, скъпи очи, мойта нежност ви пази, скрий се ти, не грей луна, не пилей лъчи…“ През 60-те години това ми звучеше инфантилно. Съжалявам, ако обиждам автора, но все пак, за да съм запомнил тази песен, тя се е въртяла по националното радио, тогава единственото. Значи е била в списъка на успешните песни. Докато аз и връстниците ми такива неща не понасяхме. По същата логика съм абсолютно сигурен, че поколението на родителите ми не харесваше музиката, която ние слушахме тогава по купони – на „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“ и другите големи групи от онова време. Така че приемам това за нормално – всяко поколение да бъде със своята музика.

И всяко поколение да знае, че е обречено на същата участ.

Разбира се, рано или късно ще го научи. И аз не съм имал съзнание, че много от песните на 70-те и 80-те години ще си останат в своето време. Истината е, че доброто остава. Така е с всеки вид изкуство. И литературата, и в киното, и в живописта. Ако имаше рецепта или университет, школа за това как се прави хит, предполагам ,че само хитове щяхме да слушаме. Но то не се учи. То е следствие на една специфична чувствителност, която има авторът на текста (не казвам поетът), на отношението му към музиката, към личността на изпълнителя, защото той представя на публиката онова, което е написано. И ако се съберат много такива нюанси, в един момент картината се избистря и човек прави нещо изключително точно за артиста, който го изпълнява. Разбира се, артистът обира славата. Авторите винаги са били повече или по-малко анонимни. Това е другата специфика на моята професия. Защото хората казват „песента на „Тангра“, на Лили Иванова, на Х или У. В операта например не е така. Независимо кой бас или тенор изпълнява арията, това е ария от операта на Верди. Докато в нашата професия песента е на изпълнителя. По-важното е (особено ако човек не е суетен, а аз не съм), че публиката харесва тези песни. Че голяма част от това, което съм писал, звучи вече повече от 30 години. И това ме кара да се чувствам успешен. Ние сме малка държава, малък народ, с малък пазар. И трябва да си наистина много, много добър в професията си, за да имаш успех при тази конкуренция.

Търсят ли ви млади композитори, изпълнители?

Да, получавам от млади хора предложения за работа. Не мога да кажа, че телефонът ми е замлъкнал. Не мога да кажа и, че звъни непрекъснато. Понякога, да си призная, отказвам предложенията. В днешно време, за разлика отпреди 20-30 години, текстът се пише предимно по музика. Получаваш най-често като файл един демозапис (първоначална версия – б.р.) и работиш по него. Получавал съм такива неща, че слушал съм ги ден-два и решавам, че не е за мен. И се обаждам и казвам, че съм много зает. Измъквам се все пак коректно. Защото не бих могъл да помогна на тази продукция истински, и то така, че и моето „аз“ да бъде защитено. Обичам песни, музика, която носи послание. За миг поне човек да се замисли. Естетика от рода „покажи на тия хора“ и т.н не е за мен.

За пръв път чувам за такава естетика. Какво представлява?

А, това беше много хард хит „Покажи на тия хора как се мяташ…“ . Абе сладуранско, ама не е за мен. Всъщност всеки трябва да се забавлява по своя си начин, както му харесва, без да пречи на другите. Както казваше дъщеря ми като малка, важното е „да не се ръцаш“ в чуждия живот, да не попадаш на чужд купон, на чужда маса, чужда атмосфера.

А при т.нар. рап, който ми се струва повече речитатив и ритъм, отколкото музика, защо няма високи словесни постижения?

Рап музиката има много големи находки и стойностни текстове. Но за съжаление заради огромната продукция по-зрялото поколение ги приема като еднозначни. Но и там има много попадения. Самият жанр се е зародил като протестна форма, каквато беше през 60-те години рокът. Но за съжаление се изкриви. И се търсят евтини и често пъти безсмислено вулгарни неща, за да привличат вниманието. Човек може да бъде и вулгарен, ако в това има драматургия. Но самоцелно вулгарното за мен е неприемливо. Подобно отношение имам и към попфолка, или чалгата. И тя бълваше простотии, но имаше и добри попадения.

Нима? Дайте пример.

Ето един пример :„Искам да остана само по парфюм.“ Прекрасен образ. Толкова хубаво еротично е казано. Шокирах ли ви? Александър Петров цитира „искам да остана само по парфюм“. Но винаги се старая да казвам истината и не мога да отрека неща, които са ме впечатлили по добър начин.

А как възприемахте периода, в който тв форматът „Ку-ку“ се превърна в политически фактор и пееше по улиците възрожденски песни? Това немощ да произведеш нещо свое ли беше, или целева профанизация?

Такава е била концепцията на сценаристите. Освен това има и нещо друго, което си обяснявам лично. Трудно могат да се надскочат популярността на песни като „Вдигни очи“, „Последен валс“. Те събираха стотици хиляди по площадите и звучаха от всеки балкон, прозорец, когато минаваха шествията по улиците. Хората не обичат да бъдат сравнявани, особено в тази област. Пък и времето не беше за нови песни. Песните, свързани със СДС, бяха необходими и дойдоха в точния момент на правилното място. Пет-шест години след това, когато се запяха възрожденските, вече нямаше какво да се каже. Драматургията беше ясна. Не можеше да се намери такъв романтично-поетичен образ, какъвто е раздялата с комунизма, последния валс с невярната любима.

Преди време имахте намерение да издадете стихосбирка. Какво става с нея?

Още го имам. Но аз съм мързелив човек. Искам да събера в тази стихосбирка, която няма да е тежка тухла онова, което аз харесвам. Не ме интересува доколко един текст е бил голям хит и се се пее и днес. Искам да събера онова, което има поетична стойност. Отсега казвам, че страшно популярната „хазяйка с каничка кафе“, няма да присъства в книжката. Има нещо лежерно в нея. А хазяйката е една констатация. Това е текст на щриховете, на атмосферата

Помните ли си всички стихове наизуст?

Не, как? Те са над хиляда. Но хубавите ги помня. Но имам много неща, които си харесвам като поезия, но не станаха популярни. Голяма магия е представянето на една песен в публичното пространство. Най-големият комплимент, който съм получавал в живота си от Тома Спространов, една легенда в българския ефир и страхотен човек. Та той беше казал в интервю. Сашо Петров въведе нова естетика в музиката тогава. Например песента за малкия град, в който няма какво да се случи. Това беше много различно от рокмузиката тогава. Пееше се „Веселина, Веселина…“ пееха „Щурците“. Нещата бяха по-слънчеви, забавни. Докато в „Малкия град“ имаше нещо различно“, образът на нещо социално, нещо, което дреме като недоволство. И страшно много писма имаше до „Тангра“ и до мен. Всеки смяташе, че се отнася до неговия град – било Харманли, Монтана, Ивайловград… И това мое усещане не се е родило в някой малък град, а го измислих в центъра на София в кафене „Бразилия“… Та така. Аз едно щастливо момче, защото важните неща в живота ги отсвирих.

Кои са те?

Има три опорни точки в алпинизма. Или две ръце и един крак. Или два крака и една ръка. Ако останеш само с две опорни точки падаш. Това е моя метафора за живота. Трябва да имаш три опорни точки – работа, семейство и хоби. Имаш ли работа, която обичаш, семейство, което е окей и хоби, чакаш без никакво притеснение „Последния валс“…

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: