Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Има робски човеци, няма робски народи

05.09.2016 2

Съединието в романа "Ангела" на Неда Антонова

         

 ИМА РОБСКИ ЧОВЕЦИ, НО НЯМА РОБСКИ  НАРОДИ

Откъс от романа "Ангела"  на Неда Антовова

 

На 5 септември 1885 година  търговецът на гирит-сапун Янис Александриди, зет на областния управител на Румелия Гаврил Кръстевич паша – посетил Нико Камелис в дома му. Разговорът трябвало да бъде придружен с пиене на кафе, но г-н Александриди си тръгнал преди кафето.

–  Идвам при вас като при сънародник, господин Камелис.

–  Моята родина, господин Александриди, е моето богатство. Там аз съм единствен поданик.

–  Работите вървят зле, господин Камелис. Румелия се бунтува, раята настоява за съединение с Княжеството, а моят уважаем тъст не иска да се кара с народа.

–  И аз не искам да се карам с народа, господин Александриди. Правил съм го веднъж и знам, че проклятията на сиромасите застигат всекиго, който ги е заслужил. По-рано бях млад и можех да издържам на проклинане. Сега силите ми са към края си и не смея да ги зяносвам в политически предприятия.

–  Само ние с вас можем да възпрепятстваме съединяването.

–  Накарайте Гаврил паша да се възползва от правото си на областен управител и да повика турски гарнизон за усмиряване на бунтовниците.

–  Правих вече такъв опит, господин Камелис. Негово превъзходителство бе молен и от генерал фон Дригалски, който като военен директор се опасява от присъединяване на войската към народната тълпа. Нещо повече, фон Дригалски е убеден, че майор Данаил Николаев е един от водачите на съзаклятието. Но господин Кръстевич не дава да се издума зла дума против Николаева. Старите хора са доверчиви и сантиментални, господин Камелис. Пашата изслуша едва ли не с умиление сведенията за бунтовете. И знаете ли какво отговори? „Аз съм българин и не ще тръгна против сънародниците си…” А никой освен него не може да уведоми Портата.

–  Оставете световните работи да следват своя вървеж, господине, а вие си гледайте търговията.

–  Господин Камелис, съединена България ще ни лиши от предимствата ни!

–  Вас – да, гоосподин Александриди, но мене – не. Мене никой от нищо не може да ме лиши, защото аз вече съм се отказал от всичко.

–  Трябва ли да смятам, че вие ще оправдаете едно бъдещо съединяване?

–  То едва ли би се нуждало от моето оправдание.

–  Вие, който бяхте достатъчно прозорлив, за да порицаете предишната експанзия на раята…

–  За Априлското въстание ли ме хвалите? Аз и сега го порицавам. То бе един сербезлък и съща авантюра, намислена извън пределите на България. Това бе гибелен акт, за който народът още не беше готов. Десетина скорозрели апостоли бяха намислили да стреснат Европа чрез кръв, но Европа пет пари не дава за нас. Включително и за нас двамата, господин Александриди. Тези доморасли водители обаче бяха прави в едно: те пожертваха цвета на племето, за да спасят корена му. Днес разбирам тяхната правота, но все още не мога да я оправдая. Не състраданието на Европа трябва да предизвикаме, господине, а нейния интерес, нейното фалшиво макар умилкване. Защото Европа се нуждае от нас повече, отколкото ние от нея. Затова аз лично не бих препятствал едно съединяване, защото то идва от низините, а във време на световно объркване, каквото е днешното, умните люде се вслушват в диханието на народа – неговият инстинкт винаги ще им покаже верния път.

–  Европа ще смаже този ваш прехвален народ, господин Камелис, преди той още да е осъществил  същия  свой пророчески дъх, в който вие сте тъй драговолно заслушан. Великите сили няма да допуснат съществуването на една значима държава близо до Проливите.

–   Не ме плашете с Великите сили, господин Александриди! Те са велики само в нашите наплашени очи!

–  Говорите като Захарий Стоянов.

–  Крайностите си приличат.

–  Господин Камелис, вие сте  доверен човек на султана, проводете му какъв-годе знак, дайте му да разбере какво се готви в Румелия…Още днес…утре ще бъде късно.

–  Господине, намирам вашия плач еремиев за доста предварителен. Съединението като такова няма да стане, защото народът го иска, но все още не знае как да го постигне, а това иде да каже, че нещата ще се развалят от само себе си. Защо да си мърсим съвестта с предварителни прегрешения!

–  Господин Камелис, блазня се от надеждата, че ние двамата си приличаме и като така надали има нещо, което би могло да омърси нашите с Вас съвести…

–  Вратата за излизане, господине е същата, през която се влиза!

–  Вие сте умен човек, господин Камелис. Доста умен. Само доста умният може да осъзнае своята обреченост, преди още тя да е настъпила. Не разбирате ли,че спасяването на Румелия е вашия последен политически шанс?

–  Отстъпвам този шанс Вам, господин Александриди! Изпратете телеграма на султана, уведомете европейските консули за съединението, след това си купете личен топ и в деня на самото съединение излезте с топа срещу народа. А колкото до мене, аз ще седна турски върху малкия си облак и подобно на един смъртен бог ще наблюдавам света отгоре. Народът е поучително нещо, господин Александриди, особено в часа си на въодушевление. Само търпеливото наблюдаване на народа може да даде на човека честни жизнени правила. Аз лично винаги съм се намирал в нужда точно от таквиз правила. И ще ги придобия, макар и късно. В това виждам своя единствен засега шанс.

Същата вечер – за пръв път от много години – Нико Камелис записа в дневника си „Път към спасение на душата ми грешна”:

 

6 септември, 1885 година

Денят преваля, а европейските консулства мълчат и се правят на изненадани. Възможно ли е никой да не им е издал делото?! Питам се и усещам  как ме дълбае един вопиющ въпрос: ако се окаже истина, че всенародната таз работа е била опазена в тайна, то тогаз по каква причина е станало тъй разпространено да се приказва помежду нас, че българите сме били едно племе от предатели! Щото ако да беше предателството всенародна наша черта, тя е щяла да се покаже и в току-що произтеклото и твърде народно по сърцевината своя събитие! Прав ще да е бил поп Иван, дето казваше, че всяко робство е хем лично, хем взаимно и че има робски човеци, но няма робски народи! Прав съм и аз да си мисля, че и предателството е душевна болест, прилепчива само за слабодухите люде. И затуй намирам, че мерзкото онуй твърдение – за всебългарското издайничество – ще да вирее тъй вездесъщо по една само причина: от неведение. Ако да знаеха историята на други народи и ако можеха да направят сравнение с тях, нашите речовити хорица щяха да разберат, че всеки народ отхранва в утробата своя както героите, така и предателите си – братя-близнаци! – и че предателите, подобно плевелите в земната нива са си определени за всеки декар-народ и макар да са по-малко от хлебните стъркове, плевелите са по-видни, защото по-високи растат, по-рано узряват и по-рано дават плод…

      И на друга ме мисъл наведе станалото събитие: твърде лека ми се стори тази победа и като такава не я намирам за сладка. Лесната победа обезценява  жертвите и развратява народа. Но историята никога не изпада в загуба. Историята ще си навакса. Та си мисля, каква ли мъка причаква България  в идущите години и с чия ли бъдеща кръв ще бъде платено днешното бурно ликование… Щото смъртта на един капитан Райчо, макар и горко оплакана от цялото Съединение, не е достатъчна да заплати буйната онази радост, плиснала днес по цяла Румелия…

Война иде…и иде тя, пущината, от всички страни…Де от страх, де от завист…Онези – много, а ние – сами…Сами като новородени.

 

Из романа „АНГЕЛА”, Военно издателство, 1985 г.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  27.10.2016 09:48 | #2

Голяма държава на Проливите вече има - това е Турция. Но и Русия иска Проливите. Тя е‚ която има нужда от тях‚ а не някоя друга от Великите сили. Великите сили не исакт да има гояма държава на Балканите‚ която да е близо до Проливите и да е подчинена на Русия. Затова пречат на България. Но и Русия пречи на България да стане голяма и силна‚ защото може и да не я слуша. Както и става. Затова всичко се върти около Русия - от нея и заради нея. Трижди да я прокълнем!

Анонимен  06.09.2016 18:37 | #1

Дълбочина на прозренията - проявени още през 1985 ! След Вера Мутафчиева нямахме такива художествени постижения ! Неда Антонова се нарежда в тази последователност на дарбата‚ интересни са и най-новите й книги Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.