Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Чарлз Симич: Пиша, за да дразня Бог

26.08.2016

Историята на Балканите е такава, че всички си спомнят какво са им направили през последните хиляда години, но никой не си спомня какво е направил на другите

   

 

Бих искал в началото да поговорим малко за вашето детство в Белград. Как са се срещнали родителите ви и какви бяха те?

Баща ми има работнически произход. Той беше първото дете в семейството, посещавало университет. От друга страна, майка ми произлиза от стар белградски род, живял няколко века на едно и също място. Те били доста заможни в края на XIX в., но загубили всичко. Дядо ми по майчина линия, който бил военен, проиграл богатството, както разбрах години по-късно.

Как се разбираха различните клонове на вашето семейство?

Да ви кажа честно, презираха се един друг. Майка ми показваше своята неприязън към роднините на баща ми с въздишки, с въртене на очите, с думи, изказани настрана. Роднините на баща ми бяха по-директни, шумни, обичаха да си пийват. Идентифицирам се повече с тях. Семейството на майка ми беше страхливо, параноично и потайно. Загубило богатството си, то беше загрижено да поддържа добро впечатление. Нямаше чувство за хумор. Нищо не беше забавно за него. Когато семейството на баща ми се събираше на вечеря, заприличваше на дадаистко кабаре. Можете да си представите как се е чувствала горката ми майка в тази компания.

Доколко осъзнат бяхте за идеологическите позиции на воюващите – разбирахте ли какво означава нацизъм или комунизъм?

Бях много осъзнат, но не по интелектуален начин. Всички около мен водеха политически спорове през цялото време. Баща ми имаше симпатии към роялистите. Дядо ми по майчина линия, онзи, който проигра всичките пари и ги похарчи за проститутки,  награден с високи отличия по време на Първата световна война, смяташе, че трябва да останем извън войната, защото съюзниците щяха да ни измамят най-накрая, както и направиха на конференцията в Ялта. Майка ми твърдеше открито, че сърбите са политически идиоти, от които се очаква да направят погрешен избор, без значение какъв. Гледната точка на баща ми беше, че всички млади са леви и симпатизират на комунистите. Според него те очакваха руснаците да дойдат, за да ни освободят и да застрелят хора като роднините на майка ми. Така че, както можете да си представите, имаше много викове, сълзи и затръшване на врати.

Трудни ли бяха за вас онези години?

В семейството ми се разказваше една история. Войната приключи ден преди 9 май 1945 г., когато е рожденият ми ден. (Актът за капитулация на хитлеристите влиза в сила на 8 май 1945 г. в 23,01 ч. централно европейско време, което отговаря на 00,01 московско време на 9 май. Затова Денят на победата се чества 9 май. б.м.) Играех на улицата, но ми се допи вода. Качих се в апартамента и видях, че майка ми и съседите ни слушат радио. Те казаха: „Войната свърши”, а аз ги погледнах озадачено и отвърнах: „Вече няма да ни бъде забавно!” По време на войната няма родителски контрол – възрастните са заети със своя живот и децата се движат свободно. Преди няколко години разглеждах две огромни книги със снимки от войната в Босна. Всички лица изглеждаха нещастни с изключение на няколко деца в Сараево, които бяха усмихнати, сякаш искаха да кажат: „Не е ли чудесно!” Когато видях онези лица, си помислих: „Това сме аз и моите приятели”. След войната продължи да ни бъде забавно. Да, имаше бедност и комунистическа пропаганда, но също и малко американски филми, джаз по радиото на американските въоръжени сили и банди от деца, биещи се по улиците. Аз живеех в центъра на Белград, в  оживен и претъпкан квартал, така че никога не ми беше скучно. В училище над всяка черна дъска имаше портрети на Тито, Сталин и Ленин, които ни гледаха как се учим. Нашите учители всеки ден ни казваха, че това са трима мъдри мъже, които са донесли щастие на децата като нас по целия свят. Не знаех на кого да вярвам. У дома ми беше казано, че това са лоши мъже, заради които баща ми е далеч.

Когато пристигнахте във Франция, френските власти ви класифицираха като „бежанец”. Емигрантството, изгнанието, усещането за непринадлежимост, са постоянни теми във вашата поезия. В Париж ли усетихте най-остро тази непринадлежимост?

Да, така мисля. Харесвам французите, но те се държаха унизително с нас. На всеки няколко месеца трябваше да подновяваме нашите разрешителни. Чакахме на опашка с часове само за да ни кажат, че липсва някой документ като свидетелството за раждане на прабаба ми, което трябваше незабавно да получим от Югославия, и когато това станеше, ни казваха, че в крайна сметка не е било нужно да го правим. Прекарахме една година в Париж. Живеехме в малка хотелска стая и оцелявахме с парите, които баща ми ни пращаше от Съединените щати. Нямахме представа колко дълго време ще отнеме, докато получим визи. Междувременно обикаляхме града пеша, ходехме на кино и учехме английски. Майка ми ни купи американски списания, където аз и брат ми разглеждахме жени в бански костюми, нови модели коли и хладилници, пълни с храна. В училището в Париж обаче за първи път започнах да се интересувам от поезия. Трябваше да уча наизуст стихотворения от Бодлер, Верлен и Рембо и да ги рецитирам пред целия клас. Можете да си представите какъв кошмар беше това за мен, заради акцента ми. Тези стихотворения все още ме карат да се разплаквам.

Често казвате, че Ню Йорк е вашият любим град. Това любов от пръв поглед ли беше?

Да. През 1954 г. Ню Йорк беше смайваща гледка. Европа беше толкова сива, а Ню Йорк – толкова ярък. Имаше много цветове, реклами, жълти таксита. Америка беше само на пет дни път с кораб, но аз я чувствах много далечна. Европейските градове бяха като декорите на оперна сцена. Ню Йорк изглеждаше като оцветените декори на панаирджийска атракция, където показваха своите номера брадати жени, гълтачи на мечове, змиеукротители и магьосници.

 Как се разбирахте с баща си, след като не го бяхте виждали десет години?

 Чудесно. Разбира се, нямах представа какво да очаквам. Баща ми не искаше да имаме типичната връзка между баща и син, което в никакъв случай не беше възможно. Той обичаше да посещава джаз клубове, барове, ресторанти – още първата вечер в Ню Йорк ме заведе на джаз клуб. Разговорите с него бяха винаги забавни, тъй като имаше много интересни истории. Освен това той четеше всичко: история, литература, политически изследвания, източни религии, мистицизъм, философия, мистерии, спортни страници и дори клюкарските колонки във вестниците. Той беше от онези хора, които се опитват да решат големите проблеми. Имаше способността да слуша, което беше много хубаво. Интересуваше се какво казват другите, затова с него беше лесно да се общува. Много години по-късно се срещна с моите приятели Джеймс Тейт и Марк Странд и те потвърдиха, че той е отлична компания.

 Но той и майка ви не се разбираха много добре?

 Не, разведоха се много или малко по взаимно съгласие, две години след като се събраха отново след десетгодишната раздяла. Още в ранна възраст схванах простия факт, че нямат нищо общо помежду си. Майка ми беше жена с невероятна смелост и почтеност, чиито политически възгледи се оказаха много по-разбираеми и пророчески от тези на баща ми, но от ден на ден беше все по-малко забавно да бъдеш с нея. Тя очакваше само най-лошото. Когато ме изпращаше до бакалницата на ъгъла за бутилка мляко, си представяше, че ми се случват най-ужасните неща и всеки път се изненадваше, че се връщам жив и здрав. Ужасите на войната оказаха най-голямо  въздействие върху нея. Често казваше, че баща ми е несериозен човек, че не разбира какво се беше случило с нас. Усещаше, че историческите събития бяха обезсмислили техния съвместен живот.

 А вие чувствали ли сте се някога потиснат от историята?

 Когато бях по-млад, не. Сега не съм много сигурен. Същите безумци, които направиха света това, което беше, когато бях дете, са все още наоколо. Те искат повече войни, повече затвори, повече убийства. Всичко това ми е ужасно познато, много уморително и страшно, разбира се.

 Как ви хареса Чикаго?

 Чикаго беше като илюстровано издание на „Комунистическия манифест”, с лъскави снимки на богаташките къщи край езерото и вътрешноградските бедняшки квартали. От едната страна на Мичиган авеню имаше модерни хотели и луксозни магазини, а на няколко пресечки разстояние останалата част от града беше обвита с гъсти облаци дим, където фабричните работници с мръсни лица чакаха автобусите си. Имигрантски рай, може да кажете - всеки имаше работа. Недалеч от красивите плажове, където млади двойки четяха Камю и Сартър, имаше огромни фабрики, бръмчащи двайсет и четири часа. Приятелите ми – шведи, поляци, италианци, евреи, чернокожи, се опитваха да ми обясняват какво представлява Америка. В Чикаго, където прекарах само три години, получих първата си американска идентичност. Всичко, което ми се случи там, ми направи огромно впечатление.

 Като например?

 Всичко беше ново. Търсенето на работа, отиването на работа всеки ден, срещите с различни хора по време на работа, в повечето случаи по-големи от мен, ходенето по нощни барове с някои от тях и разговорите за живота им.

 Там ли започнахте да пишете поезия?

 Отначало исках да стана художник.

 Какъв художник бяхте?

 Когато бях на петнайсет, започнах като постимпресионист. По-късно подражавах на Хаим Сотин, Морис де Вламенк и немските експресионисти. Когато спрях да рисувам, около трийсетте, бях абстрактен експресионист и подражавах ту на Вилем де Кунинг, ту на Филип Гастон. Истината беше, че имах малко талант.

 Кога започнахте да пишете сериозно?

 Започнах да пиша през последната година в гимназията Оук Парк, но не сериозно. Тогава се интересувах повече от това, което рисувах.

 След дипломирането си в гимназията Оук Парк получавате работа като офис момче в „Чикаго Сън-Таймс“. Имаше ли е разговори за отиването ви в колеж?

 Разбира се, имаше много разговори. Бях приет и в Нюйоркския, и в Чикагския университет, но нямаше начин да отида. По отношение на парите баща ми беше напълно безотговорен. Имаше хубава заплата, която похарчваше веднага до стотинка.

 Кога напуснахте дома си?

 Когато бях на осемнайсет. Новият ми дом беше близо до Линкълн Парк, където живееше приятел, с когото работех в „Сън-Таймс“. Той завършваше философия в Чикагския университет  и стана първият сериозен читател на моята поезия. Както всеки разумен човек изпитваше подозрение към въображението. Ценеше логиката, а не метафорите. Бяхме седнали на плажа на езерото Мичиган и аз се опитвах да му обясня „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфок” (Томас Стърнс Елиът), а той каза: „Как може вечерта да бъде упоена с етер като пациент, проснат върху маса?” Като ме разпитваше за всичко, което се предполага, че е очевидно, той ме накара да се замисля сериозно за поезията. Той стана много важен човек в живота ми. Останахме приятели повече от четиридесет и пет години. 

 Какъв тип поети четяхте?

 Модернистите, европейски и американски. Паунд, Елиът, Уилямс, Стивънс, Аполинер, Брехт, Рилке и така нататък. Писателят Нелсън Алгрен, когото познавах бегло в Чикаго, ме видя веднъж с том на Робърт Лоуел и каза: „Симич, не чети тези глупости! Трябва да четеш Карл Сандбърг и Вечел Линдзи!” В Средния Запад, с неговата популистка традиция, имаше подозрения и неприязън към интелектуалните елити на Източния бряг. Те предпочетоха Робинсън Джефърс пред Робърт Фрост, Едгар Лий Мастърс пред Уолъс Стивънс. Що се отнася до мен, първия поет, когото си спомням, че наистина харесах, беше Харт Крейн. Той ме привлече, защото беше неразбираем. Неговите непроницаеми стихове звучаха като по-висша форма на поезия и не желаех да открия скрития смисъл в тях. Написах доста стихотворения ала Крейн, прибягвайки често до речника, за да открия най-малко познатите думи и фрази. Стигнах дотам, че създадох стихотворение, което никой, дори и аз, не можа да разбере. За щастие всичко това бе унищожено.

 През цялата ви кариера много от вашите стихотворения показват живота в периферията на обществото – вашите герои са самотници, пияници, скитници, отчаяни хора, улични музиканти, обитатели на долнопробни хотели... Ще бъде ли вярно, ако кажа, че сте били най-близо до този живот в ранните ви двайсет години - годините, прекарани в Ню Йорк?

 Да. Пристигнах в Ню Йорк през 1958 г. и се оказах много самотен. Много от приятелите ми в Чикаго се чудеха защо ще ходя в Ню Йорк. В Ню Йорк имаше повече неща, които харесвам – повече кина, повече джаз клубове, повече книжарници. Посещавах вечерни часове в университета, а през деня работех различни неща. Продавах ризи в универсален магазин, работех в книжарница, бях за малко бояджия, бях счетоводител, ведомствен чиновник и още някои неща като тези. Когато не работех или не бях в университета, ходех по барове или на кино. Спях малко, четях много и често се влюбвах. Доколкото си спомням, не бях нито много щастлив, нито много тъжен. Едно от безспорните предимства на това, да растеш някъде, където можеш да видиш окачени снимки на престъпници върху електрическите стълбовете на път за училище е, че това намалява мърморенето за живота, когато остарееш.

 Занимавахте ли се с поезията въобще?

 Да, ходех на много поетични четения. През 50-те и в началото на 60-те поетичните четения бяха скромни изяви с пет-шест приятели на поета, двама-трима пенсионирани учители и още няколко, които плахо или открито враждебно се стремяха да станат поети. Слушах Алън Тейт, Лоуел, Беримън, Джеймс Райт, О Хара, Крийли, Левертов и много други. Разбира се, имах критично отношение към всичко, което слушах. Седях ядосан. Как се запознавах с други, които искаха да станат поети? Избърборвах нещо на някого на излизане, започвахме да спорим и накрая отивахме да пием бира. Някои от тях бяха по-възрастни от мене, знаеха повече и правеха всичко възможно да ме просветят.  

 Какви бяха поетите, с които излизахте? За какво спорехте?

 Хора, които страстно се интересуваха от поезия, които понякога публикуваха стихотворение в някое малко списание и за които после никога не се чуваше. Ние се опитвахме да разберем какво се случва в поезията от книгите и списанията, които четяхме.

 Изпращахте ли свои стихотворения на списания през този период?

 Да. Моите първи стихотворения бяха публикувани в издание на „Чикаго ревю”, така че трябва да са били изпратени през лятото на 1958, четири години след идването ми в Съединените щати.

На английски ли пишехте?

Винаги пишех на английски, тъй като исках приятелите ми и момичетата, в които бях влюбен, да разбират стихотворенията ми.

Разбрах, че сте унищожили всичките си непубликувани ранни работи. Защо?

Това се случи по време на военната ми служба. Бях повикан в армията през 1961 г. и изпратен в чужбина, във Франция. След около година, прекарана там, брат ми ми изпрати в  кутия от обувки стихотворенията и когато те пристигнаха, ги прочетох внимателно. Останах поразен от тяхната фалшивост. Бяха толкова подражателни, толкова лоши. Никога през живота ми не ме е било толкова срам. Втурнах се навън в нощта, накъсах ги и ги хвърлих в боклука в изблик на някакъв вид екстаз. 

Предполагам, че всеки, който е живял по време на Студената война, по някакъв начин е бил участник в тази война. По време на Кубинската ракетна криза трябва да сте се чувствали много близо до фронтовата линия.

Да. Бяхме в състояние на постоянна тревога, защото очаквахме всяка минута да започне  война, може би дори атомна война. Спомням си, че в пиковия момент на Кубинската криза един печат върху сейф беше счупен с изключителна процедурна церемониалност от нашия командващ офицер. Надписът гласеше "Да не се отваря, освен в случай на война", а случаят очевидно беше такъв. Заповедите ни, както се оказа, бяха толкова глупави, че оставяха без думи дори нашите офицери и сержанти. От редник първи разряд Симич се очакваше да продължи сам до пътна отсечка на границата с Германия и Франция и да посъветва чужденците, които напускаха руските войски, да не използват точно тази магистрала, защото според натовско споразумение тя беше запазена само за оттеглящите се по списък семейства на американски военнослужещи. Ако откажеха, имах своето оръжие и по презумпция можех да го използвам в някои ситуации. Останалата част от заповедите бяха също толкова нереалистични. За щастие кризата приключи след няколко дни и не се наложи да се правя на глупак.

Пишехте ли стихове през това време? Възможно ли беше да пишете при тези условия?

Беше възможно, но нямах желание да пиша стихотворения. Няколко месеца си водих дневник. Имах и бележник, където нахвърлях коментари за книгите, които съм прочел, но в крайна сметка пишех много малко през това време.

Изданията с ваши избрани стихотворения винаги започват с „Месарски магазин”. Смятате ли, че това стихотворение е един вид врата към вашето творчество, първото, в което сте открили своя глас?

Това беше първото написано от мен стихотворение, което знаех, че искам да запазя. Написах го през 1963 г., когато живеех на улица „Ийст” 13. В тази част на града в онези дни все още имаше полски и италиански месарски магазини, където можеха да се видят наденици, свински джолани, заклани агнета и пилета. Когато минавах край тези магазини, винаги спирах, за да погледам отблизо. Това ми напомняше за Европа, за моето детство. Когато бях момче, колех пилета, гледах цепката в гърлата на прасетата, преди да бъдат заклани.

Прав ли съм, като предполагам, че съществува връзка между насилие и творчество?

                                                    

                                                 Има дръвник за чупене на кости,

                                                 изцяло олющен - река, пресушена до дъно, 

                                                 където ме хранят,

                                                 където дълбоко в нощта чувам глас.

                                     

Мисля, че сте прав. Нямам представа доколко съм осъзнавал това, когато съм писал стихотворението? Най-вероятно не съм. Трябваше да минат много години и да се срещна с някои мои приятели от детските ми години в Белград, за да осъзная, че съм расъл в кланица. Ние бяхме не само окупирани, но имаше гражданска война, в която множество фракции се биеха помежду си. Кръвта по улиците беше не просто фигура на речта, но нещо, което наистина можеше да се види. Няма съмнение, че мнозина споделяха моя възглед за живота. Невинни човешки същества биваха убивани – това беше моят най-ранен урок. Затова, когато чета за „справедлива война”, в която са загинали или загиват хиляди невинни, ми идва да изскоча от кожата си.

От самото начало ни насочвате към теми, в които хората не виждат нищо поетично, като например хлебарките.

Това е друго мое ранно стихотворение. Хлебарките се появяват по простата причина, че в жилищата, в които живеех в Ню Йорк, гъмжеше от тях. Те бяха единствените посетители, които срещах през целия ден. Бях възпитан да бъда любезен с непознатите и да помагам на старите дами, пресичащи улицата, затова каквото и да правех, спирах, за да попитам хлебарките как са със здравето.

Насекомите присъстват в много от вашите работи. Изглежда сте голям любител и на мравките („Игра с пръчици”).

Така е. Когато приятелите прочетоха тази книга, ми казаха: „Симич, пиеш твърде много. Всички тези буболечки!” Всъщност винаги съм бил любопитен към тези малки същества, които по толкова весел начин се грижат за своята работа – каквато и да е тя. Мухите са невротични, молците са луди. Дори мравките изглеждат много готини. Когато бях малък, стъпвах върху тях от чиста лошотия или от скука. Сега не мога да нараня дори бълха, която ме хапе.

Да се върнем към вашите ранни работи, към стихотворения като „Месарски магазин”, „Хлебарка” и „Вилица” – какви мнения предизвикаха те у вашите първи читатели в средата на шейсетте.

Няколкото редактори, на които ги показах, се подразниха. Казаха ми, че се опитвам да хитрувам. Още по-интересното е, че те смятаха темите за нестойностни, неинтересни. От друга страна, моите приятели ги харесаха. Те искаха да пиша за клечки за зъби и капещи кранове.

Имаше ли някой, който особено ви повлия, за да ги напишете?

 Може би Аполинер седи зад „Месарски магазин”. Що се отнася до предметната поезия, зад нея са Уилям Карлос Уилямс и френските сюрреалисти. Техният пример проникна до дъното на съзнанието ми. Усетих, че това е, което искам да правя отсега нататък, и не ме интересуваше, ако еди-кой си не го харесва.

Много критици смятат, че вашето творчество представлява смесица от европейски и американски влияния. Виждате ли това изобщо в онова време?

Не знам как да отговоря на този въпрос. Аз, както почти всички мои американски съвременици, съм чел много европейски поети. Няма съмнение, че моят прочит на европейците беше различен, заради произхода ми. От друга страна, сърбите казват, че поезията ми им е чужда. „Той вече не един от нас”, съм ги чувал да казват с гняв и разочарование. Осъзнавам, че съм странен случай, труден за определяне – нито изгнаник, нито имигрант, но това не е нещо, заради което се тревожа. Нямах избор за живота, който живея, нито за поезията, която пиша. Просто така се случи.

Казахте, че вашият прочит на европейците бил различен, заради произхода ви. Как така?

По очевидни причини. Освен че зная някои от езиците, знаех как изглежда Европа и имах непосредствен опит от най-новата ѝ история.

Какво е чувството да пишете на език, който не ви е майчин?

Не знам как да отговоря на този въпрос, тъй като никога не съм писал на родния си език. Никога не е имало вътрешна борба.

Колко решаващо за вашето усещане за поезията, която пишете, беше впечатлението ви от някои югославски поети, като Васко Попа и Иван Лалич?

Всичко това се смесва в съзнанието ми с преживяването при превода им. Преводът е най-близкото четене на едно стихотворение, така че почти невъзможно е да не бъдеш повлиян. Те са различни поети. Попа е повлиян от френските сюрреалисти и от сръбския фолклор, а Лалич – от Хьолдерлин  и Рилке, така че получих широко образование за това, как да композирам стихотворения по коренно различни начини. Това се отнася и за другите преводи, които направих през последните четирийсет години. Преведох всички видове поети и научих как се създават стихотворения и най-важното, свързано с езиците е, че съществува неизбежна връзка между първия и втория ми език. Удивително е да откриеш, че дума, фраза или цяло стихотворение, напълно разбираемо в един език, не може да бъде преведено на друг. Какъвто и да е отговорът на тази загадка, той има нещо общо с връзката между  опита, който имате с един език, и начина, по който той се повлиява от мирогледа ви. Всъщност това не е само въпрос на занимание с  поезия, но и на философия.

Можете ли да дадете пример за дума или стихотворение, които не могат да се преведат?

Ч.С. :

                                                 

 

                             Вожде Ифукан на Акзан, облечен в кафтан.

                             Настръхнал за бой, червенокожи, спри!

                                                           („Петел в борова гора”, Уолъс Стивънс)

 

Колкото едно стихотворение зависи от езика, за да направи ефект, толкова по-трудно е да се преведе. Има лирични стихотворения, където няма почти никакво съдържание, където великолепието на думите и музиката е всичко. Що се отнася до отделните думи, мой колега настояваше, че думата хляб не може да бъде преведена на всеки език. Разбира се, може да се намери неин еквивалент в речник, но дали той може да покаже истинския смисъл, в който е употребена думата хляб?

Казвате, че „Антология на съвременната латиноамериканска поезия” на Дъдли Фитц е оказала огромно въздействие върху вас. В нея за първи път сте попаднали на творбите на такива поети като Пабло Неруда и Сесар Вайехо.

Да, това все още е една от най-прекрасните книги, които познавам. Не съм чел нищо, подобно на тези поети. Южноамериканската поезия е по-близка на американската, отколкото европейската. Границата, огромното пространство и усещането за провинциалност. Не мога да си представя френски или немски Уитман или Дикинсън, но без усилие бих им намерил място в някой провинциален град в Аржентина или Бразилия. Разбира се, между нас има и дълбоки различия, но през 1959г. – времето, когато съм ги чел, са ми изглеждали близки и достойни за подражание.

Какво следвахте в Нюйоркския университет в средата на шейсетте?

Лингвистика, главно руски език и лингвистика. Исках да чета Толстой, Достоевски и Чехов в оригинал, но това не беше истинската причина. Мислех, че изучаването на езици би ми било полезно при писането и че ще ми бъде лесно, тъй като вече знаех малко руски. Напълно грешах. Когато завърших, си спомнях само глаголните окончания в балтийските езици и как се образуват съществителните в старопруския език. От инат и мързел си останах само с това и не желаех да се захвана с нещо друго.

Какво бихте препоръчали на един поет да следва?

Няма подготовка за поезия. Четири години копаене на гробове с хубава стихосбирка или философска книга в джоба ще свършат същата работа както всеки университет.

Кога за първи път открихте Нюйоркската поетична школа? Доколко поетите от тази школа ви повлияха и вдъхновиха?

Мисля, че за първи път попаднах на тяхната поезия в „Локус Солус”, малко списание, в което публикуваха. Кога беше това?

 1961–1962.

Веднъж отидох на четене на Франк О Хара на Второ авеню. Ако не се лъжа, мястото се наричаше „Метро”. Отзовах се и прочетох  „В памет на чувствата". Това е най-великото стихотворение, което някога е писано. Познавах О Хара бегло, тъй като посещавахме едни и същи барове. Като изключим това, трудно ми е да бъда по-точен, тъй като имаше толкова много малки списания и толкова много поети, които бях чел. Не познавах добре поезията на Ашбъри и тази на Кох. Със сигурност не съм ги виждал тогава. Това стана много по-късно.

Какво ще кажете за поетите Робърт Лоуел и Джон Беримън, смятани за гиганти на епохата.

Гледах отвисоко на тях. Години по-късно промених мнението си, но по това време аз и приятелите ми просто не харесвахме тяхната поезия.

Защо не ги харесвахте? Какво ви накара да промените мнението си?

Те бяха твърде литературни, твърде вглъбени в себе си, твърде обзети от идеята да пишат велика поезия. По-късно започнах да оценявам тъ чувство за поезия на Беримън и неговото ухо за език, историческия поглед на Лоуел и неговото умение да се изразява с думи .

Какво ще кажете за състоянието на съвременната поезия? Кои са гигантите на тази ера?

Попитайте ме след сто години.

Вашето творчество винаги е предизвиквало възхищението на поетите и критиците и от двете страни на „голямото разделение” – разделението между установеното и авангардното, между бледоликите и червенокожите, между сготвеното и суровото, между традиционното и експерименталното. Осъзнавахте ли тогава „ войните в поезията”?

Говорихме за всичко това. Имаше я реалистичната поезия на Бийтс и Чарлс Олсън, както и напътствията на Робърт Блай за американската поезия. Неговото списание „Шейсетте” беше място за спорове. Аз гравитирах към поети като Уилям Стенли Мервин, Джеймс Райт и Блай, в чиято поезия имаше малко сюрреализъм, но намирах истински привлекателните идеи за поезия на друго място. Никога не ми се е струвал прост въпросът какво прави едно стихотворение добро. Литературната история от последните сто години разкрива именно това. Харесвам Робърт Фрост и Робърт Крийли, Гъртруд Стайн и Доналд Джъстис. Предполагам, че днес така наречените езикови поети и новото поколение формалисти спорят помежду си, но аз смятам това за загуба на време.

Първите ви две книги „Какво казва тревата” (1967) и „Някъде край нас камъкът си прави записки” (1969), бяха публикувани от малко издателство в Сан Франциско, наречено „Каяк”. Как се случи това и как бяха приети?

„Каяк” беше списание за поезия в Санта Круз, Калифорния, което публикуваше поети, които малко или много пишеха като сюрреалистите.  Неговият редактор Джордж Хичкок беше театрален актьор и поет, повлиян от Бретон и Пере. След като публикува много мои стихотворения в списанието в продължение на две-три години, той ме помоли да направя книга. Приех с удоволствие. Въпреки че правеше евтини издания, „Каяк” беше широко четено и уважавано списание. „Какво казва тревата” излезе през 1967 г. и това беше втората книга, която списанието публикуваше.  В деня, когато тя пристигна, не можех да повярвам на очите си. Бях щастлив, че вече имам книга и в същото време удивен от това, колко грозна изглеждаше тя. Притеснявах се да я показвам. По някаква ирония обаче тъкмо тази книга ме направи известен. Тя беше разпространена от „Сити Лайтс”, същия издател, който разпространи и „Вой”, бестселъра на Гинзбърг, така че се разчу. Получих много отзиви и повечето от тях бяха одобрителни. Изглежда всеки поет в страната я беше прочел, затова направих друга книга с Хичкок и „Някъде край нас камъкът си прави записки” (1969). Тя изглеждаше малко по-добре, макар и все още аматьорски направена, но, както казах, името ми стана известно.

 „Фабер”, новото издателство, което публикува вашите „Избрани стихотворения”, не включи най-дългото ви стихотворение „Бяло”, което беше публикувано в няколко различни версии. Надявам се, че не заради това го отхвърляте сега.

Не. Исках тази книга да бъде съставена от по-кратки стихотворения. Много харесвам „Бяло”, въпреки че все още има някои дребни неща, които искам да променя.

 „Бяло” вашият единствен опит за дълго стихотворение ли беше?

Имам и други по-дълги стихотворения, които написах, когато бях много млад, например едно дълго стихотворение в разказвателна форма, което написах през 1957–1958, беше за испанската инквизиция със скрити намеци за ерата Маккарти. Това е едно от стихотворенията, които изхвърлих. Имам и други ранни опити, вече добре забравени. Възпитан съм в стегнатост и търпение. Малкото е много в моите книги. Винаги съкращавам, може би прекалено.

Каква роля играе повторното разглеждане в начина ви на писане – получавате стихотворението си на един дъх, така да се каже, или работите по проект след чернова?

Дори когато ме прострат в ковчега, ще открият, че мисля за някое стихотворение. Не оставям на мира дори публикувани стихотворения. Много рядко получавам някое стихотворение на един дъх. Обикновено поправям до безкрай. Не пазя стари чернови, но мисля, че в някои случаи трябва да са наброявали стотици. Съществува опасност от едно безкрайно поправяне като това. Съсипал съм много стихотворения, като не съм им позволил да останат малко недодялани, безсмислени и странни. Понякога подобни „слабости” придават на стихотворението чар, но не е лесно да узнаеш това, преди да се опиташ да го усъвършенстваш.

Една от най-характерните черти на вашата поезия е начинът, по който съчетавате непредсказуема образност с разказвателен стил, който е изразителен, кратък  и елиптичен. Как постигате това напрежение?

Уилям Карлос Уилямс ми направи голямо впечатление. Мисля, че стилът ми бе формиран отчасти в отговор на моите ранни подражания на Харт Крейн и Уолъс Стивънс. Исках нещо привидно наивно и банално да изненада читателя, предавайки му много повече. С други думи, исках да напиша стихотворение, което и кучето да може да разбере. Все още обичам странните думи, странните образи, поразяващите метафори и богатия речник. Приличам на монах в публичен дом, който дълбае върху парче сух хляб, докато гледа как дамите пият шампанско и се показват в дантелено бельо.

Предполагам, че ако се опитам да ви разположа върху картата на следвоенната американска поезия, писателите, до които бих ви поставил най-близо, ще бъдат Чарлз Райт и Джеймс Тейт. Ще бъда ли прав?

Разбира се. Познавам ги. Срещнах Чарлз Райт в Нанси, Франция, когато бях в армията. Оттогава сме приятели. По онова време, преди трийсет години, бяхме определяни като неосюрреалисти и нападани заради хедонистичните, безсмислени и антиинтелектуални стихотворения, но този етикет не означаваше нищо за нас. Докато съществуваше, сюрреализмът беше много забавен, но него отдавна го няма. Разбира се, ние използвахме много образи в нашите стихотворения, правехме непредсказуеми скокове и сравнения, но това не беше голяма работа. За да докажа, че това не беше  кой знае какво, направих проучване на американския фолклор в Нюйоркската обществена библиотека през 1963-1964 г. Интересувах се от магически наричания, броилки, суеверия, гатанки и поговорки. Чувствах се нищожен пред малки фрази като „да извлечеш слънчевите лъчи от краставица” и ги записах в бележник с намерението да публикувам колекция от местен сюрреализъм. Исках още да накарам всички онези нищо незнаещи в литературния свят да млъкнат и да ни оставят на мира. Това никога не се случи, защото загубих бележника в метрото. Не можах да  докажа на никого нищо, но доказах на себе си.

Озадачен съм от начина, по който вие и Тейт бяхте определени като наследници на така наречените „поети на дълбокия образ” – Меруин, Блай, Марк Странд и Джеймс Райт. Най-очевидната разлика е, че вашата поезия отделя много повече внимание на хумора, отколкото тяхната.

Странд би се забавлявал, но да, ние не принадлежим на тази група. Шантавостта, закачливостта в нашата поезия ни доближават много повече до Нюйоркската школа. Ние не наставляваме, не се прекланяме пред природата, не казваме на читателя колко много страдаме. Както казва Тейт: „Тази история е трагична, но затова е толкова забавна.” Съгласен съм с това. Ние сме страна на милиони глупаци, които вярват в най-идиотските неща за себе си и за света, но когато става дума за поезия, само сериозността има значение – да се шегуваш не е обичайно за Америка. Това, което харесвам в Тейт е, че има пълно доверие във въображението, че може да открие поезия навсякъде и във всяка възможна човешка ситуация, не само на върха на планината, когато слънцето залязва в някоя юнска вечер. Той е непочтителен по много интелигентен начин и далеч по-дързък като поет от мен. Мога само да му подражавам.

Заехте се да преподавате в Калифорния през 1970 г. След това се преместихте в университета в Ню Хемпшир през 1973 г. , където сте и досега. Преподаването на поезия повлия ли върху практиката ви като поет?

Това ми даде възможност да чета и препрочитам много литература, да формулирам идеи в клас, а някои интелигентни студенти ме предизвикват на място и ме карат да преосмислям всичко. Струва ми се, че огромното количество прочетена литература през годините повлия повече върху практиката ми като поет, отколкото преподавателската работа.

Вие сте новоангличанин повече от трийсет години. Кои писатели, свързани с традицията на Нова Англия, имат най-голямо значение за вас?

Емили Дикинсън, Емерсън, Хоторн,  Фрост. Не се интересувах от Фрост до идването ми в Нова Англия, но след това се озовах  в същата среда, която той описва в поезията си. Когато погледна през прозореца, виждам дърво или птица, за които Фрост вече е говорил. Там е цялата гама от философски и естетически проблеми, които той и другите писатели от Нова Англия повдигат в творчеството си и с които моят темперамент е в хармония. Ако някой живее там, където живея аз, е невъзможно да няма диалог между нас. Дори кучето ми, когато се разхожда в гората, създава впечатление, че е запознато с творбите на Хенри Дейвид Торо и е любопитно да разбере дали са ми известни неговите идеи.

Какво ще кажете за Уолъс Стивънс?

 Ч. С. : Стивънс беше голям поет и много умен човек. Той разбра това, което занимаваше романтиците, Емерсон, Уитман и Уилям Карлос Уилямс – всяка теория на поезията в крайна сметка е теория на реалността. Харесвам стихотворения, които съдържат философски идеи, а неговите са точно такива. Дикинсън,  Фрост и Стивънс умеят да създават кратки лирични стихотворения за обикновени преживявания, които завършват с метафизични въпроси. Такива стихотворения са „Снежният човек” на Стивънсън, „Има едни диагонални светлини” на Дикинсън и „Зимната нощ на един старец” на Фрост.

Бих искал да ви попитам и за влиянието на Джоузеф Корнел върху вас. В знак на уважение към него написахте „Магазин Алхимия”, публикуван през 1992 г. Кога го открихте?

Мисля, че беше в края на 50-те, когато за пръв път разгледах книги за сюрреалистичното изкуство. Той беше единственият американец, който се открояваше. След като разбрах как е започнал да конструира своите кутии, вече знаех, че сме братя по душа. Корнел обикалял града, за да се оглежда и намира от време на време някой странен и на пръв поглед безполезен предмет, който съхранявал, а после събирал с други, също толкова безполезни предмети. Една Корнелова кутия е като стихотворение -  място, където се събират непривлекателни предмети, за да се даде на зрителя ново естетическо преживяване. За Корнел красотата е нещо, което може да се открие. Никога не съм го срещал, но познавах хора, които са го чували да казва, че на метростанцията на двайсет и осма улица има страхотна машина за дъвки със счупено огледало, което изглежда много красиво. Този начин на виждане на Ню Йорк ми се стори много смислен.  

Вашите градски сцени често създават усещането за филм ноар. Това се чувства особено в „Хотел Безсъние” и в „Хотел Звездно небе”. Кога започнахте да обичате киното?

Когато бях на десет или на единайсет години. Бях гледал много филми преди това, но едва когато видях първия си филм ноар, почуствах поезията на града. Белград, където израснах, беше много тъмен и много опасен през годините на войната и дори  след това. Тези американски филми бяха връзката с моите безсънни нощи, когато надничах през прозореца към мокрите от дъжда улици. Спомням си болката, която почувствах, когато открих, че моите най-близки приятели не ги харесват така, както аз ги харесвам. Не можех да разбера как е възможно това.

Кои бяха любимите ви филми?

„Асфалтовата джунгла”, „Голият град”, „Синята далия”, „От миналото”, „Лора” и така нататък.

Бих искал да засегна още едно влияние върху творчеството ви – това на американската музика и особено на джаза и блуса.

В Белград слушах много джаз по радиото - Глен Милър и биг-бенд джаза бяха много популярни в Югославия. След това, когато отидох в Париж, открих Чарли Паркър, Телониъс Монк, Майлс Дейвис и Бъд Пауъл. Когато дойдох в САЩ, чух джаз на живо с баща ми, но по-важното беше, че го слушах по радиото с часове всеки ден. Фанатичен колекционер съм. След като нещо ме заинтересува, трябва да знам всичко за него. Смея да кажа, че съм чул всеки джаз запис между 1920 и 1960 г. Същото се отнася и за блуса. Колко хора са чували за Пол Хауърд, Джабо Смит или Крипъл Кларънс Лофтън? Не много, предполагам. Повлия ли тази музика върху поезията ми? Не знам, може би. В Америка, ако искате да знаете къде е сърцето ви, слушате блус или кънтри музика. Най-удивителното нещо за блуса е пестеливостта на текстовете, които могат да предадат сложна човешка драма в няколко реда. Ето един пример:

 

                                 Казах: Добро утро, господин Заложна къща,

                                 минавайки през неговата врата. Не се чувствам добре  тази сутрин.

                                  Бях на парти миналата вечер.

                                  Искам си моите  44.

                          

 

                                Бях на парти миналата вечер.

                                Бях  до два и половина. Ще се върна там и тази нощ.

                                Може да имам какво да похарча.

                        

Този запис е направен през 1929 г.  от Рузвелт Сайкс, който свири на пианото и пее. Има и други текстове, но това ви дава представа.

Веднъж интервюирах Алън Гинзбърг и го попитах защо пише по този начин. Той ми отговори: „Просто защото пиша така!” Може ли да се каже нещо повече от поетите за начина им на писане?

Вероятно не. Пиша, за да дразня Бог, за да накарам Смъртта да се засмее. Пиша, защото искам всяка жена по света да се влюби в мен. Човек може да се опита да остроумничи по подобен начин, но в крайна сметка всичко се свежда до това, което е казал Гинзбърг.

 Пишете повече от четиридесет години. Как се разви стилът ви през тези години?

 В ранната ми поезия идеята беше да правя стихотворения изцяло от образи, не се интересувах много от звука, използвах проста лексика. В нея има повече автобиографични елементи, повече разказ. Бях по-скоро кънтри поет, а не поет на града. Разбира се, все още имам своите мании, своите лоши навици, своите предразсъдъци. Като всеки поет, който пише толкова дълго, се повтарям. Бих искал да не е така. От друга страна, както повечето хора, страдащи от безсъние, съм склонен да седя, изпълнен с мрачни мисли за едни и същи неща, нощ след нощ.

 През последните години политиците трябва да са допринесли сериозно за нещата, които ви изпълват с мрачни мисли през нощта, и по-специално събитията, които се случиха в Югославия. Предчувствахте ли различните конфликти, които избухнаха на Балканите през деветдесетте?

 Странно, но бях изпълнен с противоречиви очаквания. Национализмът беше във възход навсякъде. В Сърбия беше избран Милошевич. Знаех, че неговата политика ще доведе до кървава баня, но обикновено предполагаме, че хората са по-разумни, отколкото са наистина.  Във всяко общество има такива, които не могат да убиват, и такива, които могат. Моите пропорции бяха погрешни. Кой би могъл да предположи какво ще се случи в Сребреница? Загубих много приятели, които станаха яростни хейтъри. Беше ужасно време. Национализмът е колективна лудост, форма на нарцисизъм с милиони, наредени пред въображаемо огледало, говорещи сами на себе си, че са Божи избраници. Тяхното щастие се крепи върху нещастието на другите, затова те имат нужда да убиват и да правят нещастни много хора. В същото време има нещо самоубийствено, саморазрушително в цялата тази авантюра. Рано или късно те винаги стигат до лош край. Историята с национализма на Балканите е такава, че всички си спомнят какво са им направили през последните хиляда години, но никой не си спомня какво е направил на другите. Опитах се да им припомня, но ме нарекоха предател.

 Кога за последен път посетихте Белград?

 През 1982 г. Спечелих Фулбрайтова стипендия и прекарах лятото там, пътувайки навсякъде. Беше много приятно, макар че се чувствах още по-чужд, отколкото през 1972 г. Много писатели и интелектуалци все още твърдяха, че са убедени комунисти или марксисти, така че имаше теми, за които трябваше да избягвам да питам или критикувам. Не можех да говоря открито, а това, в крайна сметка, беше уморително. По-късно,  при режима на Милошевич, случаят беше друг – опозиционните вестници, за които пишех, бяха удивително свободни и често по-смели, отколкото западните.

Нямате склонност да пишете за конкретни исторически кризи и катастрофи, но сигурно войната на Балканите лежи в основата на мрачните исторически перспективи в стихотворения като „Прочит на историята” или „Империи”, писани в началото на деветдесетте?

Ч.С. :Войната на Балканите е на заден план. „Прочит на историята” беше написано след един гуляй и четене на купчина книги за китайската и индийската история. На всеки няколко страници имаше по някое зверство, клане, битка с хиляди загинали. Това ме накара да се замисля. „Империи” е стихотворение за баба ми по майчина линия, която почина през 1948 г., когато бях на десет. Тя се грижеше за мен, докато родителите ми бяха на работа. Слушаше Хитлер, Сталин, Мусолини и други идиоти по радиото. Аз нищо не разбирах, но тя знаеше няколко езика. Чувстваше се много разстроена от лъжите, които чува, и не можа да се съвземе. „Какво не е наред със света?”, питаше тя всекиго. Добър въпрос. Все още не знам отговора му. Имало е толкова много войни в живота ми, толкова много убийства. Аз съм също толкова неразбиращ, колкото беше и тя. Лекотата и арогантността, с които толкова много хора се изпращат на смърт, продължават да ме изумяват. Използването на убийството за подобряване на света, например, е много популярно в американските интелектуални кръгове, сякаш никога не е имало исторически прецеденти. Мисля за тези неща през цялото време.

„Всичко, което имам, е един глас”, написа Одън в „Първи септември 1939 г.”, „да отхвърлим опакованата лъжа”. Разбира се, по-късно той отрече това стихотворение... Струва ми се, че вашите стихотворения са мотивирани от желанието да „отхвърлите опакованите лъжи” или да покажете комплексите, които политиците и другите умни глави се опитват да скрият от нас.

Надявам се, че е така. Поезията според мен е защита на индивида от всички сили, изправени срещу него. Всяка религия, всяка идеология, всяка ортодоксалност на мисълта и поведението искат да го превъзпитат и да го превърнат в нещо друго. Идеалът е всички да мислят еднакво. Истинският патриот прави това, което му кажат. Осъзнавам, че има дълга традиция в поезията, според която властта трябва да се възхвалява. Пред нея не се казва истината. Не умея да правя това.

От друга страна, вашата поезия ни напомня за обикновените удоволствия в живота и ни подтиква, или по-скоро ни кани, да им се радваме, докато можем – неща като пържени скариди, домати, печено агне, червено вино...

Не забравяйте наденичките, сотирани с картофи и лук! Силно препоръчително е да имате под ръка един или двама философи, когато сте в кухнята. Няколко страници от Платон, докато печете шунка. Трактат от Витгенщайн над купа спагети с миди. Най-добре мислим, когато съберем противоположностите, когато осъзнаем, че всички тези реалности са по някакъв начин свързани. Ето как са се появили учудването и удивлението, така необходими и за поезията, и за философията. Истината, отделена и изчистена от удоволствията в живота, не струва пет пари. Всяка велика теория и благородно чувство трябва да бъдат проверени първо в кухнята и после в леглото, разбира се.

Ноември  2004 г.

 

…….

Източник: http://www.theparisreview.org

Превод от английски: Виолета Рускова

 

……

Чарлз Симич е роден на 9 май 1938 г. в Белград. През 1953 г. заминава заедно с майка си и брат си най-напред за Франция, а после за САЩ, където бащата вече се е установил. Въпреки че първата му голяма среща с поезията е на френски език в парижкото училище, докато очакват уреждането на документите си за САЩ, Симич започва да пише стихове на английски и се превръща в едно от най-значимите имена в американската поезия след Втората световна война. Публикува първите си поеми през 1959 г. на двайсет и една годишна възраст. През 1961 г. се записва в американската армия и за две години е изпратен с военния корпус в Германия и Франция. След завръщането си в Щатите записва специалност лингвистика в университета в Ню Йорк и сключва брак с модната дизайнерка Хелън Дъбин. Първата му стихосбирка „Какво казва тревата” е публикувана през 1967 г. През 1973 г. университетът в Ню Хемпшир го кани като гост-професор, където преподава и досега. Публикувал е над шейсет книги в САЩ и чужбина, от които около двайсет стихосбирки. Сред най-известните са: „Някъде край нас камъкът си прави записки” (1969), „Разчленяване на тишината” (1971), „Бяло” (1972), „Школа по мрачни мисли” (1978), „Безкраен блус” (1986), „Светът не свършва” (1989), „Книга на боговете и дяволите” (1990), „Хотел Безсъние” (1992), „Нощен пикник” (2001), „Моят безшумен антураж” (2005), „Маймуните край нас” (2006), „Малко нещо” (2008). Чарлз Симич е публикувал и множество художествени преводи от сръбски, словенски, македонски и френски език. Автор е на няколко антологии на съвременна поезия и на няколко есеистични книги, сред които: „Творческият акт” (1983), „Четири преводачески вариации” (1992), „Безработен прорицател” (1995), „И дяволът е поет” (2006). Носител е на множество престижни награди, сред които: „Пулицър” за стихосбирката „Светът не свършва” през 1990 г., наградата на Академията на американските поети (2000), наградата „Уолъс Стивънс” през 2007 г., когато същевременно е избран за петнадесетия лауреат на Конгресната библиотека на САЩ.

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: