Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Реквием за никого

08.06.2011 2

Откъси от романа на Златко Енев



* * *
Главочът измери компанията с покровителствен поглед. Бяха все здрави мъжаги, бачкатори – кой от каменната кариера, кой от циментовия завод, кой от ремонтния цех към ме-те-се-то. Той обичаше да е заобиколен от здрави мъже, в такава компания се чувстваше уверено, сред свои. Но дори и сред тях той се открояваше като канара сред чакъл. Мъж-страшилище – кажи-речи два метра висок, с могъщи гърди и грамаден корем, брадат и космат, масивен, скроен за всичко друго, но не и за дреболии. Рамката на бившия световен шампион все още си личеше под масивните пластове тлъстини, които беше натрупал, откак се беше отказал от активния спорт. Тук, в родното село, той нямаше какво да доказва – всички го познаваха, всички се гордееха с него, всички го приемаха, без да му връзват кусури. По-добре пръв на село, отколкото втори в София. Главочът си знаеше мястото.
Въпреки хладината на ранния утринен час челото му беше покрито с пот, а ризата – разкопчана до пояс. Празните бирени бутилки, точно деветнайсет на брой, бяха внимателно подредени пред него, отделно от останалите. Той протегна ръка назад и пое последната, двадесета бутилка, която някой услужливо му подаде.
– Станчо, дай фунията! – изкомандва той кратко. И после: – Колко време имам още?
– Към две минути, – обади се Станчо Абазата, вечният му придружител – сух, сбръчкан и, както винаги, неспокоен като невестулка.
Момчетата се разкикотиха почтително. Главочът пак е измислил нещо ново, пак ще ги удиви с някой трик.
– Последната ще я изпия през фуния – обяви Главочът и изпъна врат назад. – Гледайте сега.
Набута фунията в устата си, пое дълбоко дъх и започна да налива. Останалите се облещиха и наставаха, да видят по-добре. Измама нямаше – той наля съдържанието на бутилката, без да прави паузи, все едно, че наливаше в каца. Измъкна фунията от устата си, оригна се оглушително, избърса уста с ръкав и постави празната бутилка при останалите. Мъжагите зареваха тържествуващо.
– Момент, момент! – изпъна врат Стойко Лес’цата, все още надяващ се на чудо. – Не сме свършили, трябва да издържи още петнайсет минути без да пикае.
Главочът го изгледа насмешливо, извади цигара, запали.
– Бай Рачко – провикна се той към кръчмаря, който дремеше зад тезгяха вътре в кръчмата. – Дай още една тарга. Лес’цата плаща и двете.
– Още петнайсет минути. Още петнайсет минути – опита се Лес’цата да протестира, но дружният кикот го надви, той махна с ръка и започна да търси пари по джобовете си. – Добре де, добре. Печелиш.
– Аз тоя номер съм го правил още когат’ ти си се напикавал в гащите, Лес’ца – каза Главочът снизходително. – Не се ядосвай, не си първият, който губи тоя бас. Абаза, кажи му бе.
Абазата се закиска тъничко, но не каза нищо. Бай Рачко донесе бирената каса с пъшкане.
– Момчета, цяла нощ ви уйдисвам на акъла, хайде сега и вие да ме уважите малко. Тая е последната, стига толкова.
– Стига за душманите, бай Рачко – отвърна Главочът и го изгледа с оловен поглед. – Докато плащаме, тая кръчма е наша. Хайде, давай, че ожаднях.
Старецът го изгледа накриво, но си замълча. Обърна се и закуцука обратно.
– И донеси малко салам, че мезето свърши – подхвърли Главочът след него. – Няма защо да го режеш, аз си имам чекийка.
Извади големия ловджийски нож, с който никога не се разделяше, заби го в масата със замах. Бутилките нападаха, раздаде се звън на натрошена стъклария. Бай Рачко погледна през рамо, помаха с глава и се затътри да търси салам.
Първите слънчеви лъчи започнаха да огряват малкия, но спретнат селски площад. Тук-там откъм дворовете се чуваше мучене и блеене, подранили стопани се готвеха да изкарват добитъка. Новият културен дом, подарък от другаря Денчо Паладински, най-видният от всички братоевчани, блестеше на слънцето като полиран. Денят щеше да бъде горещ, познаваше се още от сутринта.
– Хей, това не е ли Васко полицайчето бе? – подвикна някой от компанията. – Глей го кво се е забързал, прави се, че не ни вижда.
Главочът бавно се извърна, вторачи зачервени очи в указаната посока.
– Аха. Прави се, щот’ не му отърва. Васко, Васко, я ела тука бе! Ела тука, на тебе говоря! Не се прави на ударен, ела тука!
Васко, нов милиционер, още чужд в селото, кажи-речи подскочи при звука на заповедния глас, пооправи фуражката си, огледа се дали наоколо има хора, после се обърна и се затътри към двора на кръчмата.
– Добро утро – процеди той несмело. – Какво има, Главоч?
– Какво има ли? Аз ли да ти казвам какво има или ти ще ми кажеш? А? Я си припомни!
– Главоч, казах ти вече…
– Каквот’ си ми казал, аз с него гъза си обърсах – прекъсна го Главочът и по¬гледна към забития в масата нож. – Ама аз каквот’ ти казах ти спомняш ли си? В Братоево турчин не е стъпвал и няма да стъпи! Това тука е българско село, ей! Ти си мислиш, че кат’ те изпратиха от Преспан и вече ще можеш да ни командваш, а, Васко? Вчера пак сте докарали тука един автобус резаци, да ядосвате хората…
– Ама, Главоч, текезето издъхва бе, човек. Работна ръка трябва.
– Кат’ ви трябва работна ръка, ще намерите българи, пък ако ще и от чужбина да ги внасяте! – отряза Главочът. Някой от компанията понечи да се засмее, но Главочът го пресече с поглед. – В това село турци не са стъпвали и няма да стъпят, ясно ли ти е!
– Слушай, Главоч, ще отида и ще се оплача от теб!
– На кого ще се оплачеш бе, мекере! – Главочът се пресегна, сграбчи Васко за куртката и започна да го тресе небрежно. Разхвърчаха се копчета, фуражката на полицайчето отхвръкна настрана. – На кого ще се оплачеш? Аз с бай Денчо през месец съм на лов, със съдията и Братоев от Преспан що ракия съм изпил по балкана, ако я събера, ще те удавя. Ти ли си тръгнал да ме плашиш бе, лайно!
Той го бутна небрежно и Васко седна на задника си. Главочът се пресегна, извади една бира от касата, отвори я със зъби и я подаде на полицайчето.
– Ха сега пий една бира за твое си здраве, че можеше и да не ти се размине толкова лесно. И друг път, когат’ ти кажа нещо, слушай хубаво, да не се налага да ти прочиствам ушите. Ей ти тука и мезе, да не речеш, че се стискам.
Васко опъна врат и покорно започна да пие бирата, както си седеше на земята. Мъжагите наоколо мълчаха почтително. Голям българин е Главочът. Голям.

* * *
Полицаят отсреща я наблюдаваше с немигащ поглед, от който й се искаше да закопчее още едно копче на леката си блузка. Марион се повъртя малко на коравия, нечист стол, търсейки по-удобно положение, но от немигащите очи нямаше къде да се скрие и в края на краищата реши да приеме битката, каквото и да означава това. Двата погледа се срещнаха, преплетоха, опитаха набързо сили. Онзи се усмихна зъбато, презрително.
– Знаете защо сте тук, нали?
– Мога само да предполагам.
– Тоест?
– Вие и без това ще ми кажете.
Той бръкна в чекмеджето си, извади няколко листа хартия, побутна ги към нея.
– Това вашият почерк ли е?
Тя дори не ги погледна.
– Запитах ви нещо. Тук е място, където на въпросите се дават отговори.
Марион продължи да стиска устни.
– Слушай, путко! – скокна онзи изведнъж от мястото си. Колкото и да се напрягаше, тя не успя да потисне уплашеното си потръпване. – Ако си мислиш, че само защото си германка, не можем да те оправим тук за пет минути, много се лъжеш. И по-яки крака от твоите сме разтваряли.
Приближи се до нея, хвана я грубо за брадичката, повдигна лицето й.
– Питам те за последен път: това твоят почерк ли е?
– И какво, ако е моят? – Тя се опита да измъкне брадичката си от хватката, но онзи стискаше яко, като с клещи. Сигурно щяха да й останат сини петна.
– Ако е твоят – а аз знам, че е твоят – ти си престъпница, закононарушителка. А това значи, че ти се полага съответно наказание.
– Аз не съм българска гражданка – изтърси тя, преди да е размислила, и веднага съжали за думите си. Онзи подуши страха й, начаса. Изкикоти се като хиена, отблъсна лицето й презрително.
– Абе, вас в Гедерето още на нищо ли не са ви научили? Аз си мислех, че другарите там по-здраво пипат.
Застана зад гърба й, замълча. Тя отново изпита желание да закопчее копченцето.
– Слушай, Марион, ти все пак си ми интересна. Интелигентна жена, млада, хубава – той направи многозначителна пауза. – И такова нещо.
Това „хубава“ и се стори като парченце лед, което някой е пуснал изотзад във врата й. Тя потръпна отново. Онзи се приближи и постави ръце на раменете й. Тежаха като чукове.
– Защо, Марион? Защо?
Обхвана я такава злоба, че тя едва не се разплака, ей така, от яд. Защо всичко в живота й трябва да се повтаря непрекъснато – и все по този нелеп, отвратителен начин? Опита се да отърси ръцете му от раменете си, но не успя. Обзе я погнуса, сякаш някой бавно и с наслаждение я мажеше с някакви нечистотии – лайна или нещо подобно. Отвори уста, поколеба се.
– Ще ви кажа, ако…
Ръцете взеха да се спускат надолу, търсейки гола кожа. Имаше чувството, че всеки момент ще й прилошее.
– Ще ви кажа, ако… махнете ръцете си от мен.
Онзи наистина я пусна, почти обидено. Нараненото му мъжко его буквално зацвърча пред вътрешния й поглед. „Като притиснато животинче“, помисли тя със злобно задоволство. Полицаят запали цигара, издуха дима във врата й. Защо ли всички идиоти на тоя свят пушат?
– Слушам те…
– Защото това… не правилно. Die Würde des Menschen ist unantastbar.
– Какво, какво?
– Достойнството на човека е… недосегаемо. Не, не, това не правилна дума. – Винаги, когато започнеше да се вълнува, българският език й изневеряваше и това, разбира се, я изпълваше с още повече несигурност. Слава Богу, онзи мълчеше и слушаше. – Думата… думата е… „неприкосновено“. Достойнството на човек е неприкосновено. Конституция. Основен закон.
Полицаят пушеше и мълчеше.
– Чия конституция? – запита той по едно време.
– Всяка – каза тя засрамено. – Човешката.
Онзи изведнъж изгуби търпение.
– Човешката, а? Че коя е тая човешка конституция бе, Марион? А? Турската ли? Пакистанската? Или занзибарската? И за какво достойнство си тръгнала да ми говориш, като тук под носа ми някой се опитва да ми открадне страната. Родната страна, под носа, Марион? Днес имаше България – утре я няма, станала турска. Това ли ти е на теб човешкото достойнство, а?
– Тези хора… също българи. Български граждани, значи българи. Законът е един и същ за всички.
Онзи отново се изсмя, но този път горчиво, истински.
– Е, най-после да се съгласим за нещо. Ние нали точно същото казваме бе, Марион? Това са българи, а не турци. Българи, които са забравили корена си. И сега ние им го връщаме обратно.
– Гражданството е… не същото като националност. Човек избира гражданство, но не и произход, не и националност. Аз съм гражданка на ГДР. Това е избор. Но Германия – това нещо повече от избор. Германия – това е съдба.
– Знам, знам: Германия над всичко! – изсъска онзи ядно, после отново зае мястото си зад бюрото, запали нова цигара. Огледа я отново от глава до пети, но този път хищността в погледа му беше изчезнала, сега там се четеше само досада, може би дори леко раздразнение. – Е, аз пък тогава ще ти отговоря така: България над всичко, Марион! България над всичко! Това вече със сигурност можеш да го разбереш, нали?
– Германия… не е над всичко – прошепна тя с усилие. – Човешкото достойнство – по-високо от Германия.
Онзи угаси нервно цигарата си, хвана глава в ръце, замисли се. Красивото му, мъжествено лице изведнъж се промени и започна да изглежда някак по-различно, почти привлекателно.
– Достойнство… Германия… Човешко… Дрън-дрън, че пляс, Марион. Имаш късмет ти, че си родена далеч от тук. Имаш късмет, Марион.
 

КОМЕНТАРИ

bel_ami  28.06.2011 20:01 | #2

Мисля че сте абсолютно прав. Текстът издава повече комплекси отколкото писателско майсторство.

ТОРОСС  27.06.2011 15:23 | #1

От откъса ми мирише доста на графомания. Претенциозен опит без достайнства с много трафарети особено в диалога. "Извади големия ловджийски нож с който никога не се разделяше заби го в масата със замах" - егати стила - ами как се забива ловджийски нож без замах май с почесване - айде по тангентата!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: