Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Съвършената (Преподобна Стойна – неканоничната светица)

09.10.2014 15

Откъс от новия роман на Неда Антонова

 

 

                      

Таа е светица.
Она целиот живот го е страдала като светица.
Как ме гледаш мене,
она е десет пате по-голема от мене!
Аз апнувам, пийнувам, такива работи,
а она – нищо – ни месо е туряла в уста, ни ракия,
само водичка и трошка лебец.
Она сите работи
със Свети Георги ги е онаждала.
Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен
да го знаете.
 
                                                               Вангелия Гущерова – Ванга,
                                                               в разговор с художника Евгени Велев.
 
1.
До шестнайсетата си година Стойна растяла в самота и очакване. Знаела, че й предстои да прави нещо добро за човеците, но още нямала вест.
2.
Тъкмо тогава взеха да стават едни работи, Боянке, дето хем ми бе сладко, че ми се явяват, хем не смеех да ги кажа даже на Брат си Победоносеца. Не знам дали ти се е случвало, керко, да идеш на брега на някой дълбок вир, да се надвесиш над него и ако той е чист, да видиш във водата лицето си... уж твоето лице... пък някакси друго... Та и аз. Уж съм боса, със сукманче облечена, уж очите ми сини, а след шарката и ослепяването взеха да изглеждат сиви, уж косата ми руса като повясмо... такава се гледах. Но във вира се виждах друга...Виждах се с други дрехи облечена, на врата ми не е герданчето от сини мъниста, дето ми го купиха на събора в Неврокоп, ами едно бяло – от празни черупки на охлювчета... – таквоз никога не съм имала... Очите ми и те уж са моите, ама са черни... Гледам и хем не вярвам на туй, що виждам, хем знам, че това съм аз... Вярно, наглед друга, но иначе – аз... И то да беше само веднъж, ще си кажа, че ми се е привидяло... Секи ден. Секи божи ден все туй – хем съм аз, хем не съм... Подир, като посвикнах, взех да си мисля, че сигурно всеки човек има два живота... един сегашен и друг като сънуван или пък отдавна, много отдавна изживян, но забравен... И без да щеш, двата живота си се нижат един до друг, га че са двата бряга на селската бара, а помежду им плува душата ми... Щото аз още тогаз, Боянке, си знаех, че душата е една вода, дето върви, що върви по земята, подир се възнесе накъм небето и пак се върне я като дъжд, я като сняг, я като градоносен гняв Божий... Затуй обичах да гледам как вали. Виках си, душата на земята се връща. Особено ако е нощ и есен. Тогаз онези люде... отсрещните... най-често идваха...
 
1.
Невидимият живот на Стойна си течал така паралелно с видимия, че понякога тя не знаела коя е: дали е момичето с белязаното от шарка лице и сините очи, или е нейната тъмноока връстница, облечена в бозава дреха, подобна на чувал и пристегната в кръста с въже. Тъй като и дрехата, и въжето били от коноп, Стойна нарекла онова момиче Конопеното. Двете растели заедно. Но семействата им били различни, и времето. И говорът им бил друг, и храната, която употребявали.
 
2.
По едно време забележих, че аз съм повече нея, отколкото мене си и че ми се иска да живея повече тамошния живот, отколкото тукашния. Станала бях Конопеното. Поминувах в нейната къща, там имах брат, имах и майка – яка и белолика жена с редки зъби и белег на рамото, името й бе Ягода; къщата ни – тамошната – от пръти и със слама за покрив; нямахме стока в онази къща, само петел, дето по цял ден се ръзстъпя из двора и дори не си дава зор да изкукуруга. „Той ни е за баща и стопанин” – казваше тамошната ми майка и му се боеше някакси, имаше към петела едно суховерие. Нямахме хляб, хранехме се с каша от коприва и с охлюви, дето брат ми ги събираше по гората. После брат ми ойде некъде, мама го скри от поклесарите (1) , щото като немаш пари да си платиш данъка, вземат добичето ти, ако пък нямаш добиче, детето ти вземат и го после продават по чужди земи за роб. Затуй мама дала брат ми за послушник в манастира. Но макар че останахме само двете, пак нямаше какво да ядем. Имала съм и тамошен татко, но той бил затиснат от камънье, кога правили царския път накъм Плъвдин, щото бил татко ми силен и все него пращали да разбива големите камъци, да ги сторва по-ситни и да ги носи и подрежда на пътя. Туй било царска заповед, а тамошният ми баща, като нямал ни земя, ни добитък, цанил се за измекярин, ама му плащали само в ядива – кога лимец, кога просо, нахут или гулия – ако е добра родитбата и след като всичко е дадено на един грозен човек, дето му казват динат... Този динат кир Георгица имаше син Михалчо, малко не със себе си – глуповат, де, но добър, и кир Георгица веднъж рекъл на тамошната ми майка: „ Туй твойто, Ягодо, ако земеш да го поугоиш, може и да стане невеста на сина ми.” Как да ме мама поугои, като по цели дни ядехме само де-що зелено намерим.
За да ме прилъже вечер да заспя, мама слагаше на огнището котле с вода и бели камъчета, и ми викаше: „Още малко, Макрино, още малко и кокалчетата ще уврат... и ще си хапнем чорбица...” Преглъщах и слушах шумоленето на водата, после заспивах... А сутринта мама я нямаше – тя все се криеше от поклесарите, щото й търсеха данък за петела – та като нямаше кого да попитам къде е чорбата, отивах в градината да паса лапад. Как ли щях да живея, не знам, ако отците от манастира не бяха изхвърлили брат ми Даритко. Пребили го и го изхвърлили на пътя, добре барем, че там го зарязали, та го намерил оня човек и го донесе у дома метнат на рамото му като умряло лисиче. Даритко бе слабичък, а и на години малък, та не могъл да казва наизуст молитвите на гръчки, ни по цяла нощ да стои прав при бденията в църковата на манастира и в нощта срещу Разпети петък братчето ми загубило свяст, а неговият наставник отец Дионисий го ритал да стане и още да бди заради Христа и кръстните Му страдания. Но Даритко не ставал и оня взел да го бие с бич. Щом видял, че детето бере душа, отецът го залял с вода и като го поосвестил, хвърлил го на пътя – направо върху шубраките...      
”Мислех си, че е дреха. Не може да е човек, викам си. Човекът тежи и щеше да скърши клонките, а този си стои въз тях и май се ветрее...”
Спасителят на брат ми беше висок мъж, много слаб на лице, ни брада, ни мустаци, носеше черно расо, дълго до земята и с нахлупена на главата качулка. Сложи Даритко да легне и го разтри с нещо, дето го извади от торбите си, пък те бяха две, вързани с яко въже - същото въже като на Конопеното - и ги носеше преметнати през едното рамо. После извади корав краешник ръжен хляб и като го заляхме с вряла вода и го леко посолихме, пък прибавихме и малко девесил, стана си най-добро ядене. Като се заситихме, и двете с мама се разприказвахме и мама разправи на човека как понякога й се искало да заиде я по гори, я по чукари или да се фърли в реката под моста. „Щом ще е по гори, то по-добре да ви водя с мене си, ама няма да е сега, щото момчето е още отпаднало... След десетина деня аз пак ще дойда, а вие да сте готови. Ей ви хляб, малко брашно, и билки за болното...”
Преди да тръгне, човекът вдигна ръце към небето да се помоли. Широките ръкави на расото му се смъкнаха докъм лакета и аз видях от вътрешната страна на дясната му китка нещо като дамга. Да е белег, не е. Белезите от рани остават червеникави, а това черно. Да е нещо неволно изцапано, пак не е. Гледам го доста равно изписано като нарочно.
   
1. 
Виждала съм този знак в една стара книга за богомилството – две елипси, пресечени под прав ъгъл. Според някои от тълкувателите перпендикулярната елипса символизирала силата на сътворението, а хоризонталната – на разрушението. Този знак имали право да носят само онези от богомилите, които били стиганали степента „съвършени”.
  
 2.
Помня как мъжът се помоли шепнешком, но не се прекръсти. И мама зашепна   молитва и тъкмо да вдигне ръка за кръст, мъжът й каза:
 „Недей!”
А мама попита:
”Какво да не дея?”
„Не кръсти се.”
„Ка тъй?! Нали сме праведни християни и синът Господен заради нас е издъхнал прикован...”
„Ако ти намериш бича, с който попът е пребивал детето ти, ще му се кланяш ли и ще го целуваш ли с молитва и почит?!”
Мама отпусна ръце, разплака се за Даритко, а после попита човека за името му.
„Василий. Брат Василий”.
След по-малко от десет дни – броях ги по пръстите на ръцете си – брат Василий отново дойде, като водеше и муле. Натоварихме всичката си покъщнина, брат ми яхна мулето и така минахме бая път. Брат Василий ни заведе вдън гори тъмни, там имаше един зелен скат, излегнат на припек, и по него се бяха поселили люде. Къщите им изглеждаха като посадени по предварителен план – подредени някакси на кръгове. Имаше външен кръг, среден кръг и в средата – на равното край реката, имаше харман, а високо на хълма се белееше храм. Щом ни видяха, жените излязоха да ни посрещнат:
„Нови братя ни води брат Василий!”
Прегърнаха мама и мене, а Даритко – щото мъж, макар и момче – поздравиха, като докоснаха с отворени длани дланта му, както беше по обичая на тези свети хора. Прегърнати, успокоени и възрадвани от това, че вече не сме сами, че няма да ни плаши ни динат, ни поклесари, ние се настанихме в сламена къща, каквито бяха всички наоколо, дадоха ни да хапнем и ни оставиха да спим до сутринта... Заживяхме там и имахме храна и покрив, мама работеше на полето с другите жени, а ние с Даритко тръгнахме да учим четмо... Стараех се да съм прилежна и на втората година вече четях евангелията и най-много евангелието от Йоан и деянията на апостолите... Още тогава си знаех, че един ден и аз ще имам от вътрешната страна на дясната си китка онази дамга... красиво изписаната... И все подпитвах учителя ни кога пак ще дойде брат Василий да ни изпитва...
Бях на четиринайсет, а Съвършеният – на трийсет и шест.
 
1.
Ей такива неща се случвали в тамошния живот на Стойна. Особено нощем. Но не били сънища. Всичко си било живо и толкова истинско, че понякога й се искало виденията й да не свършват и тя да не се връща отново в стаичката си в Хазнатар или после - в църквата „Свети Георги” в Сушица...
 
2.
Веднъж се реших и разказах на Брат си за двойния ми живот, а той, вместо да се изненада, ми рече спокойно:
„Отдавна бе време да те навестят тези видения. И знаеш ли защо ти се случват? Защото си поела тежък грях. Не сега, а в онези далечни години, когато си живяла в богомилското братство. Сторила си нещо неприемливо за ума, макар и обяснимо за сърцето: посегнала си на живота си. Направила си го от любов...”
 
1.
Стойна не знаела какво значи любов. Чувала била да става дума за първоначално безпаметно влечение на телата, после битка за душевно надмощие, малко измама, малко разочарование и накрая деца: балсам за нанесените от любовта рани и опит на съдбата да ни отмъсти, задето не сме доволни от даровете й, макар че лично сме си ги заслужили, а тя само ни ги е донесла… Но все пак вярвала, че без любов животът на човека изглежда като лице с превръзка – знаеш, че отдолу има рана, но не знаеш колко дълго ще боли.
 
2.
И до днес, Боянке   все така: половината ми живот – тук, другата – там.                
Ей го и сега: уж те гледам и ти говоря... а виждам тамошното село – къщите, храма, хармана долу в равното край реката, където се събирахме по общинарски работи. Но нищо не чувам. Като че ушите ми са напълнени с мокра пръст. Няма ни гласове, ни шумове, само хора щъкат между къщите, някои носят сечива, други запрягат или разпрягат волове и катъри; деца играят с кучета... Но нийде не виждам прасета или друга стока, от която се чака месо. Ние там месо не ядяхме.
 
1.
Попитах я защо поселището на богомилите се е наричало общинария?
 
2.
Ми то си беше такова. Там людете живеят някакси общо – макар всеки да спи и яде в къщата си, иначе животът им е еднакъв и няма ни по-богати, ни по-сиромаси, няма завист, клевети и злодумие, а затуй няма и болести. И данъци няма, ни поклесари проклети. Людете живеят тъй, както е предрекъл Христос и както са живели Неговите ученици и първи следовници, преди още поповете да измислят вярата християнство и да припишат на Божия Син думи и заповеди, които той никогаш не е продумвал. И тъй като никой в общинарията няма нищо в повече, отколкото му е нужно, та да го продава, никой не борави и с пари. А като няма помежду им сметки, нищо не разваля общия им живот. Всички ядат еднаква храна, същата, която заедно са си добили на полето, само че всяка стопанка си я приготвя както лично тя си знае – и там се явяваше единствената богоугодна разлика между людете – в изкусността, в майсторлъка и в изнамирането на видимите природни потайности; през зимата всички работят, кой каквото умее, а на пазаря в неделя следобед си разменят изработеното и всеки дава туй, що го има и взема онуй, що го няма. Мама например можеше да тъче рогозки на конопена основа, а вместо вътък – сламки от лимец, щото са дълги и се огъват, без да се трошат; можеше да плете и торби от лико, и обуща плетеше от лико. А съседката Труфка пък тъчеше ямурлуци пак на конопена основа, но с вътък от козя козина... Мама й дава рогозка и ликови обуща за децата й, Труфка пък й дава по едно ямурлуче за нас с Даритко и един по-голям – за мама. В тамошното ми село всички работеха. Още първата година баба билярка водеше по горите нас, по-големите деца, и ни учеше как да събираме лековити треви, грудки и корени, как да ги сушим и да варим отвари. Работим какво работим, в неделя заран всички сме в храма... то ние там храмове като тукашните нямаме. Една постройка от пръти, измазана с кал и белосана, а после отвътре върху калта налепени сухи стебла от коноп. Конопът през зимата държи топло, а през лятото – ладно и не го гризат ни мишки, ни червеи. Молили сме се и в някоя голяма и суха пещера, че и на поляна... Храмът е там, където е вярата. Ако човекът е пълен с вяра, той самият е храм. Нямахме кръст и не признавахме кръстенето. Само молитвата „Отче наш” и проповед за делата Исусови. Ние, младите и децата, седим на първия ред и слушаме. Тъй растяхме. В общинарията, Боянке, а и в тамошния ми живот, нямаше ни глад, ни мъки сърдечни, ни страх от нещо, освен от гръчките войници и от поповете, затуй се криехме от тях вдън гори, дето земята е чиста и топла, като току-що излязла от ръцете на Сътворителя. Нямаше и убийства на хора или на животни в онез времена. Нямаше нищо, помрачаващо съвестта. Но имаше обща взаимна изповед и общо един другиму давано опрощение. Тъй и ние, децата, се учехме на душевна свобода и на прошка. Прошката е Боговото у всеки от нас, най-светият подарък, що човек може да даде на човека. И друго имаше, Боянке: еднаква строгост към всички и едни закони за всички.
 
Кога е лошо времето, ние, децата, ходехме на училище. Кога е хубаво – работехме всякой според възрастта си. Брат Всилий рядко се вестяваше в общинарията и то само когато някъде из равнината имаше буна и гръчки войници биеха народа с бичове, щото не щял да плаща данъци, нито искал да отива на война и да се затрива заради василевса, и хептен не щял да пее по гръчки в черковите.
Един ден брат Василий влезе в стаичката, дето учехме, пошепна нещо на учителя ни и аз чух само:
„И от женските дай – тез, що са първи по рвение и по ум!”
Тъй ние двете с Алга, дето сме най-прилежавали в четмото, а и бързо сме запаметявали написаното в евангелията, бяхме отлъчени в по-малката стаичка и подир там дойдоха майките ни. Съвършеният ги почете чрез докосване на длан о длан, както според правилата на братството се поздравяваха мъже с жени. В голямата стая останаха отлъчени четири момчета. И техните майки – там. Избрани бяхме за ученици-послушници по пътя към съвършенството. Четири години щяхме да постоянстваме в пости, молитви и учене наизуст деянията на светите апостоли. Туй каза Василий на майките ни, а то никак не беше всичко. Каза още, че храната ни ще се дава от цялото братство, а за учението ние ще се отплащаме първо чрез прислужване в храма, а сетне и чрез истинска служба. Но и това не беше всичко. Не знам дали ако ми бе казал какво ме очаква, аз щях да склоня да се отдам на старание или по-скоро бих се върнала в къщи, та да се после оженя за някое момче от селата, дето нямаше братства и затуй такива села ги наричахме богонемили. Но аз знаех само, че брат Василий иска това от мене и бях щастлива да го направя за него.
На другия ден ние с Алга отидохме да живеем в къщата на Съвършената Ведра, а момчетата – при Съвършения Янор. Бях на шестнайсет години, напълно пълнолетна и годна според тамошните закони за женитба и майчинство. Но Ведра ми рече: ”От днес твоят мъж е Светият дух, а децата ти са душите на другите. За тях ще се грижиш и всичко ще правиш, та те да растат силни и да благоденстват.”
И заживях. Четири дълги години, Боянке, разделени на четири евангелски пътя по дванайсет месеца всеки. А месеците – още по-дълги. 
Първият ни евангелски път бе много тежък.
Молехме се по седем пъти през деня и пет пъти през нощта. Хранехме се по малко, постехме като всички от богомилското братство: три пъти в годината по четиридесет дни, а три дни в седмицата – вторник, четвъртък и петък – оставахме на хляб и вода. Аз оставах и в неделя, щото исках Съвършеният брат Василий да повярва, че заради него бих наравила всичко. И той идваше понякога да пита учителката ми Ведра как върви моето... ох,... той казваше една дума, дето и сега, Боянке, ми е трудно да я изкажа... нещо като удопо... уподо...
„Уподобяване трябва да е.”
„Тъй беше. А с тази дума искаше той да попита, дали напредвам в стопяването на плътта и въздигане на мислите. „Умът й пребъдва в старание и рвение похвално” – казваше Съвършената Ведра и тъй скоро аз бях изведена една вечер от къщата на учителката ми и заведена в храма, дето се бяха събрали двайсетина мъже и жени, и от обикновена оглашена, каквито бяха всичките жители на богомилското село, бях въздигната в богодоверие и наречена вярваща. Накараха ме да се изповядам пред всички, както това си беше закон в братството, и аз си признах, че понякога ми е трудно да живея така, както се иска от мене и че ми е идвало да се откажа, но баш тогава някакъв глас ми е казвал, че ще сторя най-голям грях... И аз се смирявах. Признах си също, че завиждам на Алга за косата й – гъста и черна коса, едната й половина става за постилка, а другата – за завивка...; и още си признах, че веднъж, докато съм носела вода от кладенеца, съм сгазила червей и че сигурно съм можела да го забележа по-рано и да не го сгазвам, но не съм гледала де стъпям... И нещо срамно си казах пред събраните вярващи...И на теб ще го кажа, Боянке. Понякогаш, особено нощем, докато се молех, нещо отвътре ме напирше по... малка нужда... И то все около третата нощна молитва. А не биваше да я прекъсвам.
„Аз се мъча да потъна в моление, да не слушам какво ми нарежда тялото, но веднъж не устисках и...”
Казах го пред вярващите и се разплаках. Никой не се засмя. Похвалиха ме за моето „не по детински насочено устремление” и се започна духовното ми кръщаване. Само да ти кажа, чедо, че кога съм се родила, тукашната ми майка Велика ме е кръстила в църкова и тъй ми е дала име, а с него и ангел, който да ме запазва от зло. Но в богомилското братство не вярваха в кръщенето с вода, а в кръщенето с Дух и затуй Съвършеният Годун положи върху главата ми евангелието от Свети Йоан, после прочете нещо от него, а и от апостолските послания, накрая ми даде напътствия за душевен подем:
„Знай завинаги, че няма нищо по-висше от любовта и жертвата и че душата може да служи на Бога, само когато служи на други души, щото макар да сме всички застъпили на пътя към Небесата, някои са по-наназад и трябва да им помагаме...”
Върнах се в къщата на Ведра и започна още по-тежкият ми евангелски път – вторият.
Цяла година, Боянке, ден и нощ ме учиха на отвращение. Душата ми трябваше да възненавиди целия ми дотогавашен живот и аз трябваше да намразя яденето на „дишаща храна”; да се гнуся от влечението към противната плът на мъжа; да ненавиждам онова, чрез което идват на света децата, а също да ми станат омразни пъстрите дрехи, женските гиздила, високият смях, многото приказки, пеенето и сънят. В края на срока аз вече бях готова да повърна при мисълта за месо или човешка голота, стомахът ми се свиваше с погнуса, ако видех герданче от охлювчета или момински венец от цвеке. Точно тогава Алга изпадна в духовна немощ и една нощ излезе навън уж за по нужда и тъй се не върна. На сутринта се разбра, че са се взели с Райчин – едно от четирите момчета, избрани да стигнат до съвършенство, двамата греховници избягали далече от тук в друго село, дето живеят само богонемили, а след няколко месеца майката на Алга се похвалила, че чака внуче. Райчин се бил цанил за ратай при тамошния динат, пък Алга развъждала юрдечки.
Останах сама при Съвършената Ведра и грижите й за мене и духовното ми уподо... е, онова, де, станаха денонощни. Тя настояваше да й разказвам сънищата си, а когато й се оплачех, че цяла нощ не съм мигвала, тя ме прегръщаше с истинска майчина обич: „Сънят е за другите. Ти имаш по-преки пътища към Небесата..”
Тъй стигнахме до третия евангелски път. Него и днес го обичам. Дванайсет месеца Съвършената Ведра ме учи да лекувам сякакви болести не само с молитви и молитвено четене, а с билки, треви, камъни и вода. И с изповед. „Душите лекувай, душите! Тогаз и телата ще оздравеят!” Така ми казваше. И нали бе Съвършена и всичко можеше, сторваше се на болна, ама не на лъжа, за да ме изпита, а наистина: зачервяваше се като огън и от челото й огън излиза; друг път повръщаше или пък падаше, тъй както ходи; изриваше се с пъпки и бучки по лице и снага; краста хвана; нокът й падна на левия крак и загнои; въшки завъди...очите й се запердиха с някаква ципа... И още сичко, дето може да се случи на един здрав човек. А аз требеше не само да я лекувам, ами и да я сторя напълно здрава и читава. Туй ми бе на мене изпитът.
Изпита ме Съвършената Ведра и ме одобри.
„Ставаш за лечителка. Ставаш!”
 
Предстоеше ми четвъртият евангелски път – оня, от който – казаха ми – някои не се връщали живи. Но аз знаех, че ще се върна. Вярвах си, че брат Василий Съвършеният ме чака да порасна, но не на снага, а на душа.
Изповядах се, пречистих се, облякох си прана кошуля, бяла и дълга до земята и тръгнах, уповавайки се на Бога и на една моя си вътрешна радост, що обладава съществото, когато то обича себе си и си вярва.
Една дълга година, Боянке, преживях, без да усещам земя и небе, глад, жажда или безсъние. Понякогаш дори въздуха не усещах и не знаех дишам ли или не дишам.
В къщата на Ведра имаше една задна стаичка, дето Съвършената сушеше кори и билки. Беше ранна пролет и стаичката бе почти празна: имаше само ниско столче и кърчаг с вода, а на пода бе просната конопена черга с лимецови сламки – подарък от мама за учителката ми. „Тук ще живееш! – рече ми Ведра и като затвори вратата, в стаичката стана тъмно. После щракна резето отвън и освен тъмнина, усетих и страх.
Не знаех какво да правя, не знаех и колко време ще остана там. Мина някакво време, видя ми се дълго, почуках на вратата, подир потропах, накрая почнах да я ритам, защото исках да изляза и да се махна оттам, но чух гласа на Ведра:
„Имаш всичко, що ти е нужно! Намери го, извади го от тебе си и го употреби!”
Не знаех какво точно имам, но знаех, че искам светлина и да ми е топло. Исках и да не съм сама, но не знаех чий образ да измъкна от мене си. Брат ми наскро се беше оженил за момиче от външния кръг на селото – там живееха оглашените, те можеха да се женят, да ядат месо и да имат много деца; майка ми и Зяпко и без мен си поминуваха праведно като вярващи членове на богомилското братство; питах се, има ли някое момче, което някогаш да съм харесвала, сигурно е имало, но образът му се беше потулил нейде и не го намерих. Пийнах вода, казах си, че не огладнявам и се проснах на чергата по гръб като прикована – с разпрени ръце и раздалечени крака. Имах нужда да бъда нещо друго, а не човек и не момиче. Реших, че съм ябълка: единствен плод на голи клони в късна есен. Вятър огъва клонето, плодът се люлее, но не пада. Люлях се, що се люлях, пък взе да ми се вие свят. Пийнах още вода, залепих гръб о стената и пак стоях като прикована. Мислех си, че съм вода, като онази, дето пада отвисоко, шуми, сякаш плаче, но падне ли долу, кълби се от радост и от нея излизат бели мехурчета... Кълбих се и аз някое време, радвах се, искрях на моето си слънце, но се усетих уморена и седнах на столчето. Не знам защо се сетих за змиите. Имах голям страх от тях. Знаех, че те не умират, не се разболяват, чувала бях, че могат да оживеят и отново да порастат, дори ако са пресечени на две, стига да имат запазени поне два пръста плът от тялото им зад главата... Не можах да се усетя змия. А когато престоят ми в стаичката стана толкова дълъг, колкото можех да изтърпя, без да полудея, аз отново се захванах да думкам по вратите.
„Искам да ида по мене си. По голяма нужда!”
„Лъжеш се! Ти нямаш никаква нужда!”
„Искам да ида някъде... при мама...”
„Че иди! Кой те е вързал!”
И пак тишина. Като че някой ми пошепна: ”Ти в е ч е можеш да правиш каквото поискаш, стига да не вредиш чрез себе си на някоя друга душа.”
„Ти можеш всичко! Излез и виж!”
Как да изляза? През къде да мина?! Няма през къде! Ама щом гласът казва, трябва да се опитам.
Пощурах се насам-натам из тялото си като в някаква подземна пещера, па намерих най-меката му стена – темето на главата ми - и оттам излязох, но не с краката напред, както излизат душите на мъртвите, а се някакси прецедих, га че вода минува през тънко платно. Тъй за пръв път напуснах снагата си, издигнах се докъм тавана и оттам гледах мене си как съм седнала свита на пода, а главата ми отпусната върху трикракото столче като на мека възглавница...
По някое време вратата се отвори и Ведра ме извика в голямата стая. С бързината на светкавица аз се върнах в плътта си и като току-що събудена се помъкнах нататък. Беше нощ или по-скоро разсъмване, затуй в стаята оттатък всичко изглеждаше синкаво.
Цял месец се учих да напускам тялото си, когато поискам, като най-дълго се упражнявах в спиране на дишането.
„Па гледай да не го спреш така, че да не можеш после да го събудиш. Бавно спирай – на три пъти по десет и още три –, докато свикнеш!”
И се научих. Можех да ставам мъртва и никой да не разбере, че съм жива. Дъхът на живота ме напускаше бавно и оставяше тялото ми хладно, но не мъртвешки студено, а като на човек, изпаднал в несвяст. Пък топлината, дето излиташе през кожата ми, отиваше там, където преди това й бях заръчала – при живи хора, при хора-души, по други земи и при непознати люде, и оставаше там толкова, колкото й е нужно, за да намери онова, за което е пратена. Събуждах се отпочинала и зафащах някаква къщна работа. Ведра ме бе научила да бродирам – бродирах знака на съвършените с бели мъниста върху бели дрехи, да не личи от пръв поглед, но пък на точно определени места, различни за мъже и жени.
„Докато нижеш мънистата, айде да идеш до Мъгленската братска община и да видиш дали е стигнал там стройник Манул, що е свършил и ще ли се скоро завърне...”
Седях до прозореца, боцках платното, а мисълта ми замина да търси Манул. Намерих го, разбрах каквото ми бе поръчано и се върнах да кажа. Друг път излизах от мене си по мое желание и по цели дни не се прибирах в тялото си. Интересно ми бе да пътувам по света и да се срещам с други души, да ги разпитвам за всякакви работи, да се уча от тях и аз самата да ги поучавам. При едно такова излизане извън тялото си аз се срещнах с душата на брат, който ми каза: ”Всичко, що е създадено, създадено е за човека. И всичко е около него – на разстояние една мисъл. Важното е да си безстрашен в мислите си и да бъдеш готов всичко да предположиш. Има ли го в главата ти, туй ще рече – има го някъде на света.”
Не ми омръзваха тези пътувания и не исках да свършват, докато един ден дойде онова, от което най-много се боях – кръвното изпитание.
Ведра разстла в средата на стаята суха трева, посипа я с нещо уж като пясък, но то блещукаше – оказа се надребнено стъкло, ситно като сол и само тук-там парчета, големи колкото нокът – и ми каза да скачам отгоре им.
„Три пъти по десет и още три!”
На седемнайстия скок краката ми се израниха и тревата се окървави.
„Спри я! Спри кръвта! Не видиш ли, че изтича!” – извика ми Ведра.
„Не знам как да я спра.”
„Не знаеш, защото не си се питала. Душата знае всичко! Попитай я!”
Питах се, но нищо не си отговорих. И продължих да скачам, дано болката ме научи или дано кръвта ми изтече и аз умра.
Ни едното, ни другото.
„Кажи й да спре! И кръвта е твоя, и волята – твоя! Заповядай й, но така, че да те послуша!
Нямах сили да заповядам, помолих й се. Нищо.
„С молба не става! Волята никогаш за нищо не моли! Тя знае само да настоява! Хайде! Иначе ще требе цял ден да пиеш отвара от коприва. И ще пиеш, докато се подуеш, а може и да се пукнеш като мехур!”
Не знаех как, но си заповядах: ”Спри! Спри, чуваш ли!”
И се разплаках. Докато изсъхнат сълзите ми, спря и кръвта.
„Дотук добре. Хайде сега, съблечи се и легни по корем въз тревата!”
Легнах, но не смеех да се отпусна: между тялото ми и стъкления пясък имаше един пръст разстояние и аз се боях да го премина.
Ведра сложи на кръста ми камък, камъкът ме притисна, аз усетих люто ухапване като от стотици отровни мравки и успях да помисля:” Стига! Недей!” И съм загубила свяст.
„Достойно, та предостойно! – каза ми после Ведра, като почистваше корема ми от полепналото стъкло. – Виж, ни капчица кръв! Тялото ти вече те слуша. Другия месец ще заповядаш на мене. Ама по-строго, щото аз от дете съм твърдоглава и трудно се давам...”
Така се научих да подчинявам на мисълта и на волята си дори най-вироглавите хора, животни, а понякога ветрове и градушки.
Когато и четвъртият евангелски път свърши, Ведра ми подари черно расо с качулка и с дълбок вътрешен джоб, от мама получих два чифта ликови обувки, а от Свършения Годун – две нови торби, свързани с общо въже, които щях да нося преметнати през рамото си. В едната винаги щеше да има хляб, в другата – билки и някоя от светите книги, а и оня зелен и бистър камък, с който надничахме в очите на болните и виждхме болките им като камъни в дъното на кладенец.
Скоро последва ритуалът на моето посвещаване в съвършенство: венецът на мъките ми и началото на един много дълъг път, който накрая ме заведе до кладата на хиподрума в Константинопол...
Посвещението направихме не в храма, а в гората над селото. Беше пак пролет, гората току-що се бе облякла, аз стоях боса в студената трева и гола под новото си расо, а на лице бяла като варосана. Бях все още твърде млада, а бях и жена. Пред мене на повалените трупи седяха Съвършеният Годун, учителката ми Съвършената Ведра и още единайсет мъже, новите апостоли, събрани от цялата ни тайна богомилска епископия... Аз щях да бъда дванайстият. И за мене оттук натък щеше да се приказва като за мъж – той, Съвършената Макрина.
 
„Защо никогаш не бива да питаш, какво е Бог, Макрино?”
„Щото Той е над всякакви мисли и думи и рече ли човек да го удопо... уподоби на нещо, което види и знае, сторва грях велик, а съвършеният требе да се пази от греха. Защото е невъзможно за тленния ум да лесно описва нетленните, неизразимите и само чрез вяра приетите неща...”
„Що е туй человек и человеците що са?”
„Братя по душа, деца на един Отец и всякогаш свързани в едно, като членовете на човешкото тяло. Когато едно нещо в тялото те боли, боли те и всичко друго.”
„Що е най-противно Богу ?
„Неверието в Него, убийството на нещо, що диша; насилствено подчинение на друг човек, па бил той цар или какъвто и да е господар; сквернословните мисли и думи; алчността за притежание; многоложеството; прекалените трудове, непосилни за тялото и душата; непомерното знание, придобивано без разбиране, но пък с корист...”
„Що е най-добро според Бог?”
„Да си жив в Негово име; да живееш заради някого или заради мнозина; да си чист в дела, помисли и живот, като помагаш, постиш, не потребяваш нищо опиващо или пък взето от природата чрез убийство; да помниш, че насилието е смъртен грях и че човекът живее заради Бог, само когато живее заради другите хора”
„Как ще познаеш, че животът ти е угоден Богу?”
„Щом си здрав и сутрин се будиш весел от благодарност,че си жив; щом работиш онова, що ти е работа и не търсиш плата за труда си, щото самият ти труд те радва, ти си угоден Богу. Щом почиташ страданията, пратени ти от Него, щото знаеш, че са те за твое душевно добро; щом намираш смъртта като едно заспиване, от което след време се будиш по-мъдър и щом виждаш живота си като една стълба на постепенно възкачване към Съвършенството, ти си твърде угоден на Бога!”
„Какво е тялото человеческо, дрехите и вънкашността человеческа?”
„Примка са, лъжа и измама, тленност, която прилъгва, но е тя нужна на душата, както е нужен облакът за светкавицата, посочваща пътя в тъмното...”
„Какво искаш да кажеш на Бог?”
„Господи, слезни в мене, че да ти служа!”
 
Вечерта Съвършента Ведра ми донесе сребърна чаша – единствената скъпа вощ в храма – пълна с питието на временната забрава: гъста отвара от упойващи билки. Трябваше да заспя достатъчно дълбоко, за да не усетя болката от допира на нажеженото желязо. И не го усетих. Събудих се на другия ден и се видях възнаградена: китката на дясната ми ръка бе украсена с най-драгоценния накит - знака на съвършените.
 
Още същата вечер ние, дванайсетте апостоли на Съвършения Василий, напуснахме планината и тръгнахме надоле към Плъвдин, където ни чакаше нашият учител. Навсякъде людете ни посрещаха с надежда и очакваха от нас да им кажем истината и да им посочим пътя.
„Братя, когато е сътворявал човека, справедливият Творец не е искал на земята да има добри и зли люде, нито богати и бедни или царе и роби. Той искал за всички да има еднакво. Всичко, що е повече от потребното, е вредно за душата и гибелно за здравето на всеки от нас. Вяра, свобода и братство! Това е, което ни е нужно. Не убивайте човек, добиче или друго, що е дадено да е живо, и ще сте дълговечни! Не се мразете и не бивайте злобни помежду си и ще сте здрави! Не вярвайте на чернокапци коварни, що ви лъжат, че те ще ви заведат при Бога или ще измолят от Него милост за вас. Има само един път към Небесата и това е праведният живот и молитвата, изречена с вяра! И не слушайте какво ще ви кажат за вашия нрав и история тези, които ви мразят. Смрадливите византийци иззеха от манастирите църковните български книги и царските летописи, в които бе записана българската история, преведоха ги на гръцки, както те си поискаха и както на тях им изнасяше, а истинските изгориха! И сега ще накарат децата ви да повярват, че нашият български род е тъкмо това, което враговете му казват за него! Пазете истината в паметта си и я предавайте на синове и внуци, както им придавате името и кръвта си! Бъдете праведни и утешени!”
Така им говореше Съвършеният. Понякога им говорех и аз. Мъжете се чудеха що за жена съм, щом се изправям редом до мъж и приказвам, както приказва и той, га че сме двама с еднакъв акъл и по мъдрост равни! За тях това беше чудо. Някои не върваха, че съм жена. Косата ми бе прибрана в плитка и скрита под качулката, гърдите ми не личаха, щото бяха така пристегнати, както се стягат кърмачките, кога искат да отбията детето и кърмата им да спре. Само гласът и ръцете ми..., само те изглеждха някак детински, та затова някои ме вземаха за момче.  
Имаше по селата и люде, които ни мразеха или просто се бояха от съгледвачите на дината или на василевса. Те отказваха да ни приемат в къщите си, пропъждаха ни с ругатни и дори посягаха на бой. Обетът на всеки съвършен му пречеше да отвръща на насилието с насилие, затова пък се случваше тъй, че този, който ни е грубо отпратил или е предал мястото, където се събираме тайно, на него дете му се разболяваше или залиняваше домашният му добитък. Тогава ни викаха да се върнем и ние влизахме в къщите им като очаквани спасители. Благодаряха ни, отплащаха ни се с подслон и нещо за ядене, слушаха с уважение нашите думи и така ние печелехме братя по вяра. На тръгване им оставяхме билки и китка босилек и поръчахме да го забодят под гредата на входа на къщата си. Това бе знакът, по който се разпознавахме.
През пролетта на хиляда сто и първата година всички – кой където и да беше – получихме заръка да тръгнем към Константинопол. Същата пролет ние, апостолите, избрахме брат Василий за протос, а славата му на лечител бе стигнала и до палата на василевса. Една жена от приближените на василисата – доста Анна – само преди година бе повикала тайно в дома си Съвършения и той бе излекувал дъщеря й от болест, за която дори не бе позволено да се говори. Но тъкмо поради туй цял Константинопол знаеше истината.
Тръгнахме веднага след Възкресение Христово. Съвършеният избра мене за свой спътник и аз бях тъй силно възрадвана, че три дни преди да тръгнем, не можех да спя от детинския страх да не би да се успя и той да замине без мене. Вървяхме бързо. Василий бе висок, а крачките му дълги, той една, аз две. По някое време се видях, че подтичвам подире му, макар че не усещах умора. Душата ми пееше и от цялата мене сигурно е излизало слънце. От него излизаше само люляковият зрак на всички праведници. По пътя ни настигна дъжд. Намерихме пробита полска колиба, приютихме се там да изчакаме, но мястото беше тясно и Съвършеният ме придърпа към него си, прегърна ме тъй, че двама да се поместим в ъгъла, дето не капе, притисна ме, а тялото ми – разбрало-недоразбрало що става – като че възкръсна от сън, против волята ми взе да се разпуква клетото, да набъбва от някакви вътрешни щения и да изправя глава... Исках да се обърна с лице към Съвършения, да се притисна до него и тозчас да умра... Той усети и леко – като че бях смъртно болна – отдели ме от него си, свали расото си и ме загърна, а после, както си бе по риза, излезе вън и остана под дъжда до сутринта...
Наказах тялото си с девет нощи спане върху камъни без постелка и девет дни – въпреки дългия път и жегата – само на хляб и вода.
„Доста! – каза ми Съвършеният. – Плътта няма ни разум, ни съвест. И поради туй е невинна.”
През следващите десет години тялото ми не повтори своята лудост и ни веднъж не ми напомни, че е живо.
Но когато видях как лумна кладата..., а вътре в огньовете – той...
Знаех какво го очаква и се бях приготвила. Още когато из Константинопол се разчу, че василевсът Алексий Комнин склонил да приеме богомилската вяра и поканил протос Василий, наречен от людете Врач, щото нямаше болест, дето той да не можеше да излечи, поканил го, та от праведната му уста да чуе святата истина, преди императорът и семейството му да я прегърнат...
Още тогава казах на Съвършения:
„Привижда ми се капан и измама.”
А той:
„Знам. Но оттам минава Пътят ми.”
Така и стана. Измамиха го византийците.
Докато протос Василий седял в божествена беседа с Комнин и описвал благодатта на богомилската вяра, а после разказал как цели царства из други земи приемали за религия това, що тук се именувало ерес... през туй време, зад перде ли, зад врата ли, бил скрит человек-бързописец и той всичко записал... И пак той после прочел записаното пред ближните на василевса и тъй всички накрая присъдили на Съвършения смрът чрез огън...
Не са предполагали клетниците, че чрез кладата го правят най-ближен на Небесата...
Знаех какво го очаква. И си рекох, че не мога живях без него...  
Отидох на хиподрума в Константинопол. Целият град и цяло Гръчко се бе стекло да гледа. И чакаха с една таквази дивашка радост, от която смърдеше на леш...
Доведоха Съвършения и го изправиха пред двете клади – едната беше издигната от струпани сухи дървета – кладата на Плътта, другата – кладата на Духа – бе огромен дървен кръст, забит в земята. И Василий трябваше да избира.
Самият император, яхнал кон, застана пред осъдения и извика така, че го чу множеството:
”Василие! Имаш моята дума! Отречеш ли се от черната ерес, в която по глупостта своя си затънал, и прегърнеш ли кръста Господен, ти ще спасиш душата си и същия ден ще бъдеш отличен с висок сан и други награди!”
Не чух отговор. И никой не чу. Завързаха осъдения за стожера на кладата, двама палачи от двете страни запалиха струпаните дървета.
 
1.
Молела се страдалецът да издъхне задушен от дима и да не усети как плътта му цвърчи стопена от огъня и пукат нажежените му кости...
После тръгнала. Стражите, дето отделяли с кордон зрелището от публиката, поискали да я спрат, но като я видели...нещастна женица, дрипава, мръсна, опряна на патерици и захапала в зъби съчка...
Ревностна християнка, нетърпелива да прибави към общата клада своя дребен, но от все сърце даден принос за изгарянето на еретика...
Посочили я на василевса, той дал милоств знак и я пуснали. Кретала към огъня, захапала съчката, а множеството крещяло: ”Хвала!”
Стигнала пламъка и той й се сторил сладък на мирис – като нацъфтяла градина след дъжд. „Знаех,че така ни примамва смъртта.” Малко преди пламъкът да я близне, тя хвърлила патериците, вдигнала ръце и извикала към небесата светата богомилска молитва:
”Господи, слезни в мене, за да ти служа!”
Тълпата се вкаменила. Ни жест, ни звук. Пред очите на онемялото множество Съвършената Макрина потънала в огъня... И чак тогава екнало всеобщото възмущение. Разбрали, че ги била излъгала. И ревнали още по-силно: ”Еретик и еретичка! Огън, огън геенски!”
Пълзяла през пламналите талази и се молела да стигне до Съвършения жива...
 
2.
Стигнах нозете на Василий, прегърнах ги, погледнах нагоре, дано видя очите му, а те бяха светли като вратите към Рая...
И днес помня онази дата: 11.11.1111 – единайсети ноември илядо сто и единайсета година...
Там свърши предишният ми живот.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  11.09.2017 11:47 | #15

В България винаги са се раждали много просветени личности‚ ясновидци‚ лечители‚ духовни водачи и Учители. Всички те са били анатемосвани‚ гонени и горени на кладата от ”православните християни”. Богомилството е обявено за ерес от църквата‚ защото Богомилите са учели на истинско Християнство на любов и саможертва. Учителя Петър Дънов е бил отлъчен от като лъжепророк. Ванга е била обявена за вещица и мягьосница. Преподобна Стойна сигурно също не е била подмината от войнстващите последователи на Христа. Да не забравяме‚ че Христос учи на любов‚ смирение и опрощение. Всичко друго‚ направено в Негово име‚ е от лукаваго.

Анонимен  09.09.2017 15:28 | #14

Какви тежки мъчения за да се постигне святост. Дали и днес е същото? Времената са променени ‚по модерни‚но сигурно пак много трябва да се изстрада. Наистина не е за всеки земен човек.Всъщност не знам ‚кои биха изтърпяли‚но Бог знае и по свой начин ги подготвя.

Анонимен  31.08.2017 11:55 | #13

Уважавам авторката и се прекланям пред таланта й. Но има явно несъответствие - да се твърди‚ че Преподобна Стойна е въплъщение на Макрина‚ е явно непознаване на историята. Макрина е ръкоположена на 16 г. през 929 г. докато героинята в романа‚наречена със същото име‚ е съвременник на Василий Врач‚ изгорен на кладата през 1111 г. Това значи‚ че по това време Макрина е била на около 100 год.Странно‚ че много съвременни ”познавачи на историята” повтарят тази нелепа грешка.

Анонимен  05.05.2017 00:01 | #12

Аз благодаря‚простичко благодаря на Неда‚на Преподобна Стойна‚и на всички Светли Същества!

Анонимен  20.04.2017 22:25 | #11

Българите напуснали България са я отписали‚ а техните деца никога няма да се върнат‚ защото не познават държавата ни и никога не са живели в нея. За тях‚ България е провинция‚ в която те не желаят да пребивават. Прекалено са романтични внушенията на авторката. Съжалявам‚ че вижданията ни се разминават‚ въпреки че всячески желая страната ни да се оправи.

Анонимен  20.07.2016 16:30 | #10

Преподобна Стойна НЕ е преродена‚ няма нужда‚ тя се намира много далече в Млечният път ‚ на много високо измерение‚ и това което пишете НЕ е вярно!

Анонимен  05.07.2016 00:06 | #9

Стойна е преродена и в момента минава отново през много труден процес ‚ лично я познавам и скоро ще се покаже и ще помогне на вярващите‚ ще ви даде метод как да стигнете до Божествената енергия‚ аз вървя по нейните стъпки и вече го правя‚ Стойна вижда всички който отивате на гроба й и само търсите от нея и е възмутена от всички вас защото даже месо не спирате да ядете ‚ тя казва да отидете и да величаете такива като вас ‚ тя е духовна и не й трябва нищо но за тези който вярват истински тя ще им даде метод как да се спасят‚ всички останали като не изпълняват да се оправят и да се махате от черквате и идете се молете на такива като вас! Аз лично познавам Стойна и съм израстнала с нея ‚ скоро ще се покаже‚ всички неверници да продължават да се мъчат това си е техен избор! Всички многознайковци ще ги мачка живота и дано да се сетят!

Анонимен  04.07.2016 23:55 | #8

Тези който си мислят че знаят да се вразумят и замълчат‚ толкова сте смешни и недостойни ‚ уж сте християни а месо ядете‚ не си отваряйте устата където не вие работата ‚ по добре ще е за вас!

Анонимен  27.02.2016 20:26 | #7

Съвършен е само Господ Бог Иисуса Христа. Никой друг не е съвършен‚най малко пък тия страшни еретици богомилите за които се говори ....един истински Православен християнин никога няма да каже че е съвършен...напротив ще каже за себе си че е грешен.

Анонимен  26.12.2015 16:25 | #6

Потресаващо‚ не знам по-силна дума за това‚ което изпитва човек‚ когато чете тази книга. Благодаря‚ на Неда Антонова‚ за това‚ че ни показвя свят‚ който сме загубили някъде в съзнанието си и то с такива невероятни детайли‚ че ни води‚ както в сън‚ в който сме били‚ но сме забравили.

Анонимен  08.06.2015 13:13 | #5

Много силна информация! Браво‚Неда и благодаря!

Анонимен  04.06.2015 16:36 | #4

Майсторски пише Неда Антонова‚ но какво все пак иска да ни каже с тази книга? Да се гордеем с гнусната богомилска ерес? /Четете ”Антихрист” на Ем. Станев‚ за да си припомните бесовските богомилски оргии./ Да се прехласваме по т. нар. ”преподобна” Стойна? Не всеки‚ който има видения‚ е светец. Даже напротив - зад 99 % от виденията стоят падналите ангели...

Анонимен  07.02.2015 01:54 | #3

Браво!Прекрасна книга! Но:внушението‚че който остане на българска земя сега ще загине и България ще бъде спасена от децата на имигрантите‚не е на Съвършената Преподобна Стойна...

Анонимен  21.01.2015 22:35 | #2

Просто плача.....!

Анонимен  27.10.2014 16:16 | #1

Страшно. Грабва те и те захвърля в едно друго време... Но и тя‚ авторката‚ е била там. Това не е само талант – това е и достигнато ниво на духовно развитие. И още нещо. Но оставете тези думи – за самообреченост на изкуството и други подобни! Това‚ до което е достигнала Неда Антонова е много повече.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Блудният син, Те и АЗ, и Социализъмът, преди тоалетната хартия

Нещо малко… като обидчивост

„АNADROMOUS“ ИЛИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ДИВИТЕ СЬОМГИ

Георги Марков за самотата на изгнаника и за всеобщата самота

Космическият мъдрец Станислав Лем