Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Кормчията на Осмостена

26.06.2013 | автор:  проф. д-р Намита Субиото6

Или за стиха на Румен Леонидов в централния цикъл от стихосбирката му „Сляпа неделя“

Намита Субиото е родена на 7 март 1972 г. в гр. Постойна. През 1998 г. завършва специалност Хърватска, сръбска и македонска филология и Сравнително славянско езикознание в Люблянския университет. През 2001 г. защитава магистърска теза на тема: „Течения в литературната критика и теория по отношение на художествените текстове на белградския сюрреализъм”, а през 2004 г. защитава докторска дисертация. Член е на Дружеството на словенските преводачи на художествена литература, на международната редколегия на сп. „Филологически бележки” и е консултант на международния поетичен фестивал „Виленица”, сътрудничи и на Форума на славянските култури. Превежда художествена литература от македонски, български, хърватски и сръбски език. През 2007 г. получава награда от конкурса за превод, организиран от Посолството на Република България в Словения за стихотворението „Сбогуване с морето” от Валери Петров. Други преводи от български: Избрани стихотворения за сборника „Виленица” от Мая Панайотова (2007), Цветанка Еленкова (2008), Калин Донков (заедно с Людмил Димитров, 2009); избрани стихотворения на Асен Разцветников, Александър Геров, Валери Петров, Блага Димитрова и Румен Леонидов за „Антология на българската литература”, том 2., цикъл стихове от „Сляпа неделя“ на Р. Леонидов за сборника „Виленица“ (2012).
 
Думата „osmérec“ на словенски език има няколко значения: 1. Състезателна лодка за осем гребци и кормчия, съответно спортна или олимпийска дисциплина; 2. Геометрично тяло, чиито стени са осем равностранни триъгълника (осмостен, октаедър); 3. Строфа от осем стиха.
Струва ми се, че тази дума (осмостен, октава, осемсричен стих) знаково пронизва централния цикъл в най-новата, осма стихосбирка на Румен Леонидов „Сляпа неделя“ (2011), в която се отразяват почти всички изброени значения.
Поезията на Румен Леонидов изригна от родната му България и през изминалите пет години с пълна сила заля Словения. Той участва на двата най-важни международни поетични фестивала, провеждащи се в нашата страна. Две поредни години – през 2008 и 2009 – бе гост на „Дни на поезията и виното“ в Медана, вълшебен кът в югозападна Словения. При второто му гостуване бе издаден двуезичен сборник с негови избрани произведения със заглавие „С върха на езика“, чийто съставител и автор на послеслова е Людмил Димитров.
Забележително е, че семето на Руменовата поезия в превод на словенски незабавно намери плодородна почва и покълна в словенския роман! Поетесата Станка Храстел избра началната строфа от стихотворението „Ако Лазар“ за епиграф на своя първи роман „Играене“, а на стр. 98 споменава Леонидов и неговата „словенска“ сбирка експлицитно, по-точно в момента, когато майката на героинята като подарък за рождения ѝ ден ѝ изпраща книга: „…в ръцете си държах томчето – стихосбирка от Румен Леонидов; разгърнах я напосоки и прочетох стихотворение, от което ме стегна в гърдите, стори ми се, че сякаш някой добър човек от друг свят го е написал за мен“ (Храстел 2012: 98).
Миналата година Леонидов гостува и на един от най-престижните литературни фестивали в Източна Европа, „Виленица“, на който международното жури му връчи наградата „Кристалът на Виленица“, присъждана за най-добра художествена творба, отпечатана в сборника от фестивала. Стихотворенията, които Леонидов прочете там, са от „Сляпа неделя“.
Важни наблюдения върху спецификата на тази стихосбирка в сравнение с предишните седем книги на поета прави Людмил Димитров в статията си: „Сляпа неделя: осмият ден от седмицата“, откроявайки петделната ѝ структура, напомняща модела на класическата трагедия, завършеността и едновременно с това свързаността на петте цикъла, изтъква също така и обмислените заглавия на стихосбирката и на отделните части, обиграващи символиката на слепотата и светлината.
Аз също съм изкушена да споделя някои свои размисли за тази книга, но ще се огранича до централния ѝ цикъл – „Опрощения“, съдържащ двуделното стихотворение „Сляпа неделя“, дало название на цялата стихосбирка. Този цикъл е по-особен не защото всичките съставящи го десет творби са подчинени на единен ритъм, което в поезията на Румен Леонидов е по-скоро изключение, а защото освен тях съдържа и три прозаични фрагмента. Наречени са: „Първо“, „Второ“ и „Трето опрощение“ и наподобяват триптих, в който основно място е отделено на възстановяването на фигурата на прадядото на автора, войводата Леонид Янков (1878-1905), трагичния герой на един истински исторически момент, фиксиран във вълнуващата народна песен „Тръба тръби“, която жителите на Гевгелия знаят и пеят и днес, повече от сто години след нейното възникване. „Второ опрощение“ и „Трето опрощение“ разгръщат основната тема на триптиха като възвишена адаптация на народната легенда за трагичната и героична смърт на войводата Янков.
Както споменах, стихотворенията от цикъла „Опрощения“ са ритмизирани. Всички, освен първото, „Черешова задушница“, са издържани в четиристъпен хорей (с по осем срички в стих), подсказан на авторовото перо (по-точно на пръстите върху клавиатурата на компютъра) от македонската народна песен за смъртта на Леонид Янков „Тръба тръби“. Четиристъпният хорей е един от най-честите ритми в македонската народна поезия, характерен най-вече за лирическите, но често се среща и в епическите хайдушки и комитско-революционни песни (Саздов 1997). В цикъла наблюдаваме и малки отклонения от споменатия ритъм. В стихотворението „Урочасване“ преобладава четиристъпният хорей, но някои стихове са с по седем срички, предимно в строфите, симулиращи народните магически формули за прогонване на злото. Последното стихотворение от цикъла, „Свети Дух, Духовден“, е написано с по-дълги стихове, но веднага се вижда, че всъщност ведно са събрани по два стиха в четиристъпен хорей – като косачи, напомнящи смъртта, те в стихотворението се приближават зловещо и образуват колона от двама по двама. Последният стих от творбата е съставен от два седемсрични стиха, внушавайки шока от констатирането на свършения факт: всички са (сме) мъртви. С малки изключения произведенията от въпросния цикъл са структурирани от четиристишни строфи, а римите във всяка строфа най-често са кръстосани.
Словенският стихолог и поет Борис А. Новак, разглеждайки баладичния ритъм в поезията на изключителната Светлана Макарович (2005: 152), твърди, че през ХХ век употребата на класически форми, основани на ритмичните стъпки и ограничения, вече съвсем не е задължителна, а е по-скоро резултат от съзнателен и субективен избор на поетите и при тази авторка изборът на благозвучни думи е допълнително семантично мотивиран – трагичният ефект от нейните балади произтича от ритъма, тоест в тях ритъмът дори е носител на посланието.
Не знам дали при Румен Леонидов, поет от ХХ и ХХІ век, изборът на ритъма четиристъпен хорей е съзнателен и преднамерен, но едва ли е случаен. В лиризирания автобиографичен текст „Първо опрощение“ авторът споделя , че в нощта-бдение в някакъв гевгелийски мотел, когато през 2008 година гостува на поетичния фестивал с многозначителното име „Сонот на душата“, се случва нещо мистично, което е в пълен синхрон с неговото саморазкриване. След деветгодишна творческа пауза, в местността, където преди повече от един век пада неговият прадядо, за да не се остави жив в ръцете на турците, нещо в душата му се пречупва и три поредни нощи го спохождат необичайни сънища, а ръката му сама започва да пише, сякаш под диктовката на някакъв шепот. Той се спуска в долния свят на подсъзнанието и от него неусетно избликват десет стихотворения, които три години по-късно помества в централния цикъл на стихосбирката – ако вярваме на написаното, хронологично – „по реда на шепота“ (Леонидов 2011: 39). (Хипнотизираният) поет се превръща в медиум, посредник на посланието между реалността и света на духовете, в конкретния случай – света на духовете на предците. Изпаднал в транс, той чува „подземния тътен, вкоренен в народната песен“, който преди това му е непознат. Както казах, в богатия стихотворен опус на Леонидов почти не срещаме творби, които да са издържани в силаботонически ритъм; потапянето в традицията на народната песен обаче, преди всичко в нейното звучене, при този поет е изненадваща новост и най-вероятно еднократен / неповторим прецедент, колкото и да е рано да се съди за това.
„Средновековните и ренесансови поетични форми с повтаряне на елементите на различни равнища в организацията на текста очертават кръговата композиция на „вечното завръщане на познатото“, осигуряващо смисъла на света и обществото и положението на отделната личност в тях“, твърди Борис А. Новак (152), тълкувайки ритъма на модернизираните балади на Светлана Макарович, предизвикващ „едно единствено усещане: че в света властват законът, правилото, редът. „Независимо че този закон е законът на насилието, правилото е, че смъртта е неизбежна и страшна, а редът е капанът на съдбата.“ Светът на Светлана Макарович ни внушава сигурност, макар „това да не е сигурността на закрилата и топлината, а точно обратното – гарантираната крайна несигурност и вледенените човешки отношения“ (153, курсивът е мой – Н. С.).
Именно същото усещане навява коментираният цикъл стихотворения на Румен Леонидов, чиято кулминация е в стиха от „Горещници“: „Бог обича и човека. / Но Човекът мрази всички“ (Леонидов: 51). Предусещането за крайна опасност поражда образите на екстатичната природа: горският пожар, жегата, побесняването и възбудата на животните, митологичният змей, магьосниците и самодивите… Георги е кървав, човешките уста изричат страховити клетви, юди орисват новородените с прокоби, Богородица не вижда смисъл да ражда Христос, защото на земята вече никой не вярва в него, защото „Най-човешкото умира – / милост, свяст и състрадание“ (Леонидов: 62). На земята, с други думи, владее пълен и безнадежден хаос и въпросът е дали изобщо има някой, който би обърнал внимание на сляпата неделя: „Утре сляпата неделя / никой няма да учуди“ (Леонидов: 67, 69). Равномерното редуване на ударени и неударени срички е в пълно противоречие с побесняването, затова и усещането за апокалипсис, което през цялото време прозира като фон, е още по-страшно. Това продължава до последното стихотворение от цикъла, „Свети Дух, Духовден“, в което се стига до катарзис през отрезвяващото осъзнаване, че краят на насилието е възможен единствено с абсолютния край на всички живи същества, тоест с тяхната смърт: „Всичко е окосено. За венеца от тръни“ (Леонидов: 70). И тъкмо в това отрезвяващо осъзнаване, уловено в последния стих, осемсричният такт се съкращава в седемсричен. Дали в такъв случай изборът на ритъм е бил плод на случайност, или, ако вярваме на автора, той е излял тези десет стихотворения върху хартията под диктовката на някакъв шепот?
Завършвам анализа си с размисли върху останалите значения на думата „осмостен“ („osmerec“), споменати в началото, които ми хрумнаха, докато четох стихотворенията на Румен Леонидов от цикъла „Опрощения“. Първо лодката, скована така, че в нея един зад друг са седнали осем гребци и я карат с осем весла. Но там е и деветият член на екипажа, наречен кормчия, който от рула гледа напред със задачата да насочва лодката в правилната посока. Осемте гребци в коментираните стихотворения на Леонидов съзирам в лицето на осемте срички, които под указанията на кормчията послушно и енергично от стих в стих тласкат лодката напред. Но кой тогава е кормчията, след като авторът се идентифицира само като медиум, огласил незнайния шепот? Чий е този шепот? Лодката за осем души е продълговата и тясна, но прерязана на две образува полукръгове, асоцииращи лунни рогове, тоест почти непрогледна нощ, хипнотизирала автора и изпълнила го със съновидения. Или пък рога, напомнящи за демона… Лодката е конструирана в този вид, за да преодолява с лекота съпротивлението на водата. Така изглежда и формата на стиха у Румен Леонидов във въпросния цикъл творби, които, ако вярваме на авторовите думи от фрагмента „Първо опрощение“, са се излели върху хартията без всякаква съпротива. И накрая – значението на думата като осмостен, който е правилно геометрично тяло, съставено от осем равностранни триъгълника. Това тяло прилича на две слепени пирамиди, чиито върхове сочат в противоположни посоки, също като (не)скритата идея в поезията на Румен Леонидов, основана върху биполярността на човека: единият връх на пирамидата е (полу) забит във влажната тъмна земя и попива подземния тътен, вкоренен в народната песен, а другият трепетно се възвисява към светлото недостижимо небе, молещ за прошка и спасение.
 
Литература:
Димитров 2011: Димитров, Людмил. Сляпа неделя: осмият ден от седмицата. В: http://www.public-republic.com/magazine/2011/12/81107.php
Леонидов 2009: Leonidov Rumen: Z vrha jezika, Ljubljana: Študentska založba.
Леонидов 2011: Леонидов Румен: Сляпа неделя, Пловдив: Жанет 45.
Новак 2005: Boris A. Novak: Metronom usode: baladni ritem Svetlane Makarovič. V: Boris A. Novak: Zven in pomen: študije o slovenskem pesniškem jeziku, Ljubljana: Znanstvenoraziskovalni inštitut Filozofske fakultete. Str. 152–162.
Саздов 1997: Саздов, Томе: Усна народна книжевност. Скопје: Детска радост.
Храстел 2012: Hrastelj Stanka: Igranje, Ljubljana: Mladinska knjiga.
 
Превод от словенски: Людмил Димитров

КОМЕНТАРИ

Анонимен  27.06.2013 02:08 | #6

Възприемам поезията на Румен Леонидов като природно явление: не познавам неговия произход‚не знам механизма му‚ но му се удивлявам. Това явление провокира нов тип духовни сетива‚но само там‚където ги има. Тази поезия не разказва българската душа‚ тя самата е душата на българина. Нагарча фактът‚ че не в България‚ а в Хърватия оцениха качеството й. Но затова пък в компанията на Ботев и Багряна. Поздравления‚Леонидов! Ти си моят Поет.

Анонимен  26.06.2013 17:39 | #5

красива е

Анонимен  26.06.2013 17:23 | #4

Биография Румен Леонидов е роден на 17 май 1953 година в София‚ България. Правнук на войводата от ВМОРО Леонид Янков. Редовно посещава лобното място на прадядо си‚ канен официално като гостуващ поет. На „Мелнишките вечери на поезията“ през 2008 година печели Наградата на ВМРО за стихотворението си „Песен за Леонид войвода”[2][3]. Завършва „българска филология“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. По време на комунизма е работил във вестник „Студенска трибуна”‚ вестник „Средношколско знаме”‚ списание „Факел”. В края на 80-те години е сътрудничил на нелегалните дисидентски списания „Мост” и „Глас”. След това работи в „Литературен вестник“‚ сп. „Български месечник“‚ БНТ‚ сп. „Власт“‚ сп. „Бизнес уик“‚ в. „Поглед“‚ в. „Класа“‚ сп. ”Книжарница”‚ в. ”Живот и Здраве”‚ в. ”Животът днес”. Уволняван е общо 6 пъти[4]. Библиография Румен Леонидов е автор на 9 стихосбирки. В чужбина има публикувани два сборника - „Камък в блатото“ (1998‚ Скопие) и „Край на митологията“ (2007‚ Варшава). Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света‚ има и самостоятелни публикации в САЩ‚ Англия‚ Русия‚ Италия‚ Унгария‚ Индия‚ Гърция‚ Сърбия‚ Австрия‚ Албания‚ Украйна‚ Молдова‚ Република Македония‚ Полша‚ Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели[5]. Стихосбирки „Предупреждение“ (1977) „И огънят си спомни за искрата“ (1982) „Голям и малък“ (1990) „Неточните размери на живота“ (1995) „Сънят на продавача“ (1997) „Край на митологията“ (1997) „Класически парчета“ (2000) „Сляпата неделя“ (2011) Книги „И огънят си спомни за искрата“ (2004) „Македонски дневник (спомени на отец Търпо Поповски)“‚ 2006‚ послеслов ”Уплашеният човек” (2011) Бележки Уикицитат Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за Румен Леонидов. ? www.bivol.bg ? Интервю с Румен Леонидов ? „Румен Леонидов удави Мелник в кръв и вино“ ? Най-уволняваните журналисти за свободата на вестниците: e-vestnik.bg ? liternet.bg

Анонимен  26.06.2013 17:12 | #3

братя Грим 26.06.2013 16:35; 24 Часа; 1251; 1; Д-р Георги КАРЕВ‚ д.м.н. „Така ли ви учат в училище ?”. С този въпрос навремето възрастните хора изразяваха възмущението си‚ когато се сблъскваха с непристойно поведение на ученици около себе си. Като следим‚ (кога „на живо”‚ кога чрез медиите)‚ ученическите и абитуриентските изяви през последните години‚ задаването на цитирания въпрос отдавна е станало безпредметно. Но‚ от друга страна‚ сме длъжни да го задаваме във всеки случай‚ когато установим‚ че някое от нещата‚ на които учат децата в училище‚ просто не отговаря на истината. Вчера проверявах как се е подготвила за училище внучката ми‚ която тези дни завършва V клас. По литература трябваше да отговори на въпроса как славата и богатството променят човека - разбира се‚ въз основа на текст от учебника си. Този учебник беше отворен на страницата‚ на която са зададени въпросите‚ а там беше втората половина от самата приказка. Моментално разпознах „Кръщелникът на Смъртта” от братя Грим‚ но ме подразниха някои разлики с приказката‚ която е една от любимите ми още от ранното ми детство (Братя Грим‚ „Вълшебни приказки”‚ превел от оригинала Владимир Мусаков‚ Книго-Лотос‚ София‚ 1946). Побързах да обърна на предходната страница‚ за да видя кой ли ще да е този‚ който си е позволил да „редактира” двама от най-големите световни майстори на приказката. И направо подскочих от изумление: заглавието гласеше „Най-справедливият”‚ а авторът беше...Елин Пелин ! Прочетох внимателно цялата приказка и се убедих‚ че става въпрос за безспорно плагиатство. Двамата братя‚ Якоб Людвиг Грим (1785-1859) и Вилхелм Карл Грим (1786-1863) са имали дълга и успешна научна‚ юридическа‚ политическа и литературна кариера‚ включваща издаването през 1812 и 1814 година на двутомника „Детски и домашни приказки”‚ чийто обем впоследствие увеличават неколкократно чрез прибавяне на нови приказки към него. Именно там за първи път се появява „Кръщелникът на Смъртта”. Човек за момент се запитва каква е посоката на плагиатството - кой от кого ? Но в случая тази посока е пределно ясна‚ дори и по чисто хронологични съображения: братята не могат да са откраднали приказката от Елин Пелин по простата причина‚ че по-късно починалият от тях се е преселил в отвъдното 14 години преди да се роди Димитър Иванов Стоянов‚ носещ псевдонима Елин Пелин (1877-1949). Споменах‚ че още на „прима виста” забелязах някои малки изменения. Това са неизбежните различия‚ когато преразказваш чуждо произведение. За да покажа колко са те незначителни‚ ще посоча четирите най-съществени от тях‚ като подчертавам‚ че и четирите значително влошават копието спрямо оригинала. Първо‚ тримата потенциално възможни кръстници на своето дете‚ които бащата среща по пътя си. При Елин Пелин това са Господ‚ Св.Петър и Архангел Михаил; при братя Грим това са Господ‚ Дяволът и Смъртта. И в двата варианта бащата отхвърля Господ като евентуален кръстник с упрека‚ че е несправидлив - че на някои дава много и те са богати и щастливи‚ а на други не дава нищо и те са бедни и нещастни. Но още тук между оригинала и копието има разлика и тя никак не е в полза на „Най-справедливият”. След упрека в несправедливост към Бога‚ отправен от бащата‚ братя Грим добавят: „Той казал така‚ защото не знаел колко мъдро Господ разпределя богатствата и добродетелите”. Подобна „авторска ремарка” липсва при Елин Пелин‚ който очевидно смята упрека към Бога за съвсем основателен. Вторият срещнат при братя Грим е Дяволът‚ а при Елин Пелин - Св.Петър. Дяволът‚ естествено‚ е отхвърлен: „Не те искам за кръстник‚ защото ти лъжеш и изкушаваш хората”. В преразказа на Елин Пелин Св.Петър е отхвърлен с думите: „И ти не си справедлив - едни пущаш в рая‚ други не пущаш!”. Само заклети атеисти могат да изповядват примитивното убеждение‚ че от страна на „пазителя на райските двери” би било справедливо да пуща всички в рая‚ независимо от това кой как е изминал земния си път. И накрая‚ третият срещнат‚ който бива признат за справедлив‚ във версията на Елин Пелин е Архангел Михаил‚ а в тази на братя Грим това е Смъртта. Така в „Най-справедливият” тройката се състои от Господ и двама негови „подопечни”‚ на втория от които се признава тази именно справедливост‚ която е отказана на самия Господ-Бог. В „Кръщелникът на Смъртта”‚ тримата потенциални кръстници - Господ‚ Дяволът и Смъртта - още изначално са много по-дистанцирани помежду си‚ което прави противопоставянето им от страна на бащата много по-просто и по-неоспоримо. Второто от четирите различия е в това‚ че в приказката на Елин Пелин Архангел Михаил превръща в лекар самия баща‚ който търси кръстник за детето си. В приказката на братя Грим Смъртта обещава на бащата да направи детето му богато и прочуто‚ именно него прави лекар‚ него дарява с лечебна билка и него посвещава в тайната как да отгатва по-нататъшната съдба на болния. Така приказката на братя Грим‚ за разлика от тази на Елин Пелин‚ е в унисон с традициите на световната приказна класика - и фолклорна‚ и лична - даровете на кръстницата да са предназначени за кръщелника‚ а не за кумеца. Защото детето е това‚ което ще расте‚ което ще се развива‚ чието е бъдещето - затова именно за него даровете на кръстницата имат стойност и значение‚ а не за баща му‚ който вече няма особени перспективи пред себе си. Третата разлика между двете приказки (ако изобщо можем‚ във висша степен условно‚ да ги считаме за две)‚ е‚ че според указанията на Архангел Михаил‚ когато младият лекар види кръстника си при главата на болния‚ той не трябва да дава никакви надежди на близките му; ако ли пък го види при нозете на пациента‚ „лекува го с водица‚ тревица и болният оздравее” („Най-справедливият”). При братя Грим‚ къде е застанала Смъртта - при главата или при краката на болния - се тълкува по точно обратния начин. Разликата е привидно формална‚ но и тук решението в оригинала категорично превъзхожда това на копието - просто защото ранени‚ болни и т.н.‚ винаги биват местени или транспортирани с количките или носилките с главата напред‚ а само мъртвите - както казва народът - „с краката напред”. Затова в „Кръщелникът на Смъртта” заставането й до краката на болния трябва да покаже на лекаря‚ че тя скоро ще встъпи в правата си върху него. И последната‚ четвърта разлика‚ много повече фабулна‚ отколкото съдържателна‚ е присъствието в „Кръщелникът на Смъртта” на един епизод‚ който отсъства в „Най-справедливият”. Преди да спаси царската дъщеря‚ като я обърне с главата към Смъртта‚ кръщелникът на Смъртта прави това с баща й - самия цар. Смъртта го поглежда мрачно‚ заплашва го с юмрук и го предупреждава‚ че ако повторно си позволи това‚ тя ще го отнесе със себе си. Тази последна отстъпка е хуманен жест‚ направен от самата Смърт - нещо‚ толкова типично за поетиката на братя Грим. Бидейки лекар и психоантрополог‚ не можех да не забележа и не мога да не коментирам тук още едно различие. То е тънко‚ почти неуловимо‚ но единствено то е малко по-дълбоко‚ бих казал идейно и показва‚ че в „своята” приказка Елин Пелин е вложил нещо от левичарския си мироглед. Това е антипатията към богатите хора‚ в случая - към замогналия се лекар. Всеизвестно е‚ че лекарят е длъжен да бъде трудолюбив‚ отзивчив и т.н.‚ изобщо всичко според Хипократовата клетва. Но според комунистическите догми той трябва‚ кой знае защо‚ да бъде и беден. Това не беше регламентирано с постановления‚ нито гръмко разтръбено с фанфари‚ но то беше насаждано‚ тихо и подмолно‚ в съзнанието на хората. И до ден днешен берем неговите плодове‚ най-паче в начина‚ по който хората реагират‚ когато по всеки повод им се внушава недоверие‚ да не кажа ненавист‚ към тези‚ които спасяват тяхното здраве и живот. В „Кръщелникът на Смъртта” последната обещава на вече поотрасналия си кръщелник „Аз ще те направя прочут лекар”‚ което имплицитно означава‚ че ще му помогне да стане такъв. При Елин Пелин нейният аналог‚ Архангел Михаил‚ казва на кумеца си: „Ти ще се обявиш за лекар”‚ което е намек‚ че този лекар ще бъде самозванец. Същата разлика долавяме и в средствата‚ с които двамата лекари лекуват своите пациенти. При братя Грим‚ Смъртта снабдява своя кръщелник с целебна билка‚ с която той‚ така или иначе‚ участва в излекуването на пациента си. В „Най-справедливият” положението е различно: „...лекува го с водица‚ тревица и болният оздравее”. Това „с водица‚ тревица” съдържа в подтекста си „с каквото и да е”‚ а щом няма никакво значение с какво е лекуван болният‚ това буквално превръща лечението в шарлатания. Има известна разлика и в мотивите за спасяването на царската дъщеря. В „Най-справедливият” очевидният мотив е користта „...сам стана несправедлив и с хитрост (к.м.‚ Г.К.) спаси царската дъщеря”. В оригинала причините лекарят да наруши наложената му забрана са дълбоко човешки и като такива - напълно разбираеми: „...но красотата на принцесата и щастието да стане неин съпруг така го замаяли‚ че забравил всичко друго”. За връзката между материалното благосъстояние и моралните качества: „А като станал богат‚ почнал да става несправедлив”. Дали някой от читателите би се затруднил да отгатне от кой от двата варианта е този цитат ? Чудесно е‚ обаче‚ че на въпросите от рода на „Как славата и богатството променят хората ?” (предполагащи да се отговори‚ че ги променят към лошо)‚ учениците от V клас отговарят различно‚ понякога по начин много по-интелигентен от този на авторите на учебниците им. Съвсем в духа на зададения й въпрос‚ ученичка от СОУ „Йордан Йовков” в Кърджали пише: „...но след като забогатява‚ той губи разсъдъка си и става по-алчен”. На фона на тази „логична” връзка между забогатяването‚ загубата на разсъдъка и алчността‚ не можем да не аплодираме горещо отговора на друго дете от същото училище: „Хубаво е да е богат и известен‚ но да запази достойнството си и добрите си качества”. В същата посока е и разликата между двата варианта на по отношение на края им. В края на „Кръщелникът на Смъртта” лекарят‚ разбирайки по различната дължина на горящите свещи какво го очаква‚ моли кръстницата си да постави догарящата му свещ върху някоя нова‚ за да му позволи да поживее още. В същата ситуация‚ героят на „Най-справедливият” пита: „Не можеш ли‚ куме‚ да отрежеш малко от свещта на детето и да надставиш моята ?”. Очевидно тук Елин Пелин съвършено е загубил чувството за мярка: трябва да си пълен морален урод‚ за да поискаш да удължиш живота си за сметка на този на собственото си дете. Тъй като анализирах подробно и най-малките различия между двата варианта‚ не искам някой да остане с впечатлението‚ че тези различия са достатъчни‚ за да бъдат това две различни произведения. Напротив‚ отново подчертавам‚ и то дебело‚ че истинската творба е единствено „Кръщелникът на Смъртта”‚ а „Най-справедливият” си остава нейно плагиатско копие. И‚ на второ място‚ че всички направени промени влошават копието в сравнение с оригинала. Крайно озадачен от представянето на Елин Пелин‚ чието творчество е богато с чудесни творби‚ с едно произведение‚ в което само заглавието е наистина негово‚ бях заинтригуван що за учебник е това. Оказа се „Литература”‚ 5 клас‚ от Мария Герджикова‚ Олга Попова и Стоймира Георгиева‚ редактор Олга Попова‚ Издателство Булвест‚ 2000‚ 2006‚ 2011; посочена е и министерската заповед от 25.02.2011‚ с която учебникът е одобрен. Тогава отворих Интернет‚ с надеждата‚ че след като министърът е одобрил този учебник‚ сигурно ще да се е намерил някой преди мене‚ който да „скочи” срещу тази непростима грешка. И тогава... Тогава почти изкрещях на глас: „Господи‚ това не може да бъде истина !”. Дессетки и десетки заглавия‚ вграждащи Елин Пелин и „неговата” приказка „Най-справедливият” в обучението на петокласниците: учебници‚ ръководства‚ методични напътствия и т.н. и т.н. Например: Георги Гърдев‚ Даниела Минчева‚ Стефка Гърдева‚ „Ново ръководство за ученика по литература - 5 клас‚ изд. „Слово”. Списъци със задължителна литература‚ която петокласниците трябва да са прочели предварително и в които „Най-справедливият” винаги заема достойното си място. Съответно на това‚ в сайта BgMamma възбудени майки обменят страхове и търсят „инфо” - коя госпожа е дала на класа си по-пълен списък и как да се намерят книжките от него. Има‚ разбира се‚ и тестове: например в един Тест No 1‚ „Най-справедливият от едноименната приказка на Елин Пелин е: а) Свети Петър; б) Архангел Михаил; в) Господ; г) Царят. Или в един Тест No 4 - „На коя от творбите е автор Елин Пелин: а) „Златната мома”; б) „Най-справедливият”; в) „Търговецът”; г) „Момче с крила”. Всъщност въпросът е съвсем некоректен‚ предложените отговори би трябвало да са пет и да включват опцията „д) на никоя от тях”. Защото отговор „б”‚ очевидно визиран от авторите като верен‚ е валиден само за заглавието на приказката и за няколко незначителни различия‚ осезаемо влошаващи прекрасната приказка на братя Грим. Уви‚ не му потръгна на големия ни писател с учебните планове и програми. През 50-те и 60-те години на миналия век (че и по-късно)‚ комунистическото литературознание решително насочваше ученическите ни усилия не толкова към чудесните повести „Земя” и „Гераците”‚ колкото към злополучния Андрешко. Ето пък сега‚ петокласниците трябва да изучават Елин Пелин с произведение‚ което всъщност не е негово. Хайде‚ самия писател - него Господ да го съди. Но се чудом чудя‚ след като си имаме просветно министерство‚ а то си има цяла дивизия специалисти‚ стилисти‚ методисти и прочие експерти‚ как пък не се намери поне един от тях‚ или пък от армията учители‚ обучаващи петокласници‚ който да е чел приказките на братя Грим и да бие тревога за това безобразие - ако не е могъл да го предотврати‚ поне да направи възможното да го прекрати. Накрая - няколко думи pro domo sua. Като учен съм психоантрополог. Не съм литератор‚ но винаги съм бил изкушен в проблемите на литературата (вж. напр. студиите ми „Конфликтът между морала и красотата у Йовков”‚ в. „Век 21”‚ бр. 20 (161)‚ 19-25 май 1993; „Ще могат ли комунистите да преоткрият Достоевски ? 120 години от издаването на романа „Бесове”‚ в. „Литературен форум”‚ бр. 1 (183)‚ 5-11 януари 1994; „Една от териториите на духа”‚ в. „Детонация”‚ бр. 34‚ 28 авг.-3 септ. и бр. 35‚ 4-10 септ. 2009). В конкретния случай‚ ако случайно на някого му хрумне да ме обвини в навлизане в чужди териториални води‚ нека да прочете внимателно „Кръщелникът на Смъртта” и „Най-справедливият”‚ а след това да си сложи ръката на сърцето и да каже за какво става реч - дали за подобие‚ влияние‚ заимстване или нещо от този род‚ или пък за явен и безспорен плагиат. Не ми е особено приятно да обвиня публично в плагиатство един виден български писател. Но съм длъжен да го сторя‚ в името на доброто образование на нашите деца и внуци. А също и в името на честта и достойнството на образователната ни система‚ която може и да не е най-модерната в Европа‚ но има корени и традиции‚ за които много страни могат да ни завиждат. Купи от MediaMall.bg: GEO: Операция Земя - брой 2/2012‚ цена 3.75 лв.

Анонимен  26.06.2013 15:47 | #2

О‚ да! Заbравих да се подпиша” КРАСИМИР ДАМЯНОВ подписва с удоволствие и две ръце предишния пст!

Анонимен  26.06.2013 15:45 | #1

Не знам кой е кормчията‚ но знам‚ че е достоен и че е стоял на кърмата и в лодката на Яворов‚ когато е писал Хайдушки Копнения. Няма по-хубави стихове на тази тема след Яворовите‚ изкушавам се да кажа‚ че Руменовите не само не са по-лоши‚ но дори ги задминават на места‚ а от всичко най-странно и парадоксално е че те звучат съвсем съвременно и никак чужди на цялото творчество на Румен независимо от ритъма си‚ а може би точно с него‚ именно като жадуваният емоциаонален завършек на всичкото негово писане и лутане в дългата му поетическа одисея откакто го познавам досега. Много малко бяха оценени от колегите му‚ повече от странични писачи на проза като мен‚ но това‚ което казва тази сърцата‚ умна уч1ена словенка без излишен академизъм според мен е‚ че не всеки ден се създава такава поезия и че като българи трябва да се гордеем с появата й. Не да я подритваме.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки