Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Сляпа неделя: осмият ден от седмицата

17.11.2011 | автор:  Людмил Димитров 1

Румен Леонидов. Сляпа неделя. Освещения. Съновидения. Опрощения. Откровения. Озарения. Пловдив, „Жанет 45“, 2011.

Доц. д-р Людмил Димитров (р. 1967) завършва специалност българска филология в Софийския университет (1992). От 1995 г. е асистент по руска литература на ХІХ век, а от 2006 г. – доцент по руска класическа литература. Доктор по филология от 1999 г. Преподава руска класическа литература на студенти българисти и слависти в Софийския университет и история на руската драма и театър в Театрален колеж „Любен Гройс“. Автор е на повече от 100 научни и научно-популярни публикации в български и чужди специализирани издания; негови текстове са публикувани в Русия, Полша, Чехия, Сърбия, Словакия, Турция, Словения, Македония.
Автор е на монографиите „Четвероевангелие от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл „Малки трагедии“ (С., 1999) и „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона“ (С., 2006). През 2011 г. е избран е за член на УС  на Българската академия на науките и изкуствата /БАНИ/.

 

Новата книга на Румен Леонидов е далеч по-провокативна за тълкуване, отколкото предполага простият факт на нейната поява като новост на книжния пазар у нас.Арт поетиката, изграждаща концептуалната й ос, в някакъв смисъл изненадва, но и очарова, тъй като дръзко надминава всичко, към което поетът систематично ни бе подготвял и навиквал с предишните си седем самостоятелни стихосбирки. Тъкмо оттук, струва ми се, следва и да започне внимателното навлизане в кодифицирания й лабиринт от образи и рефлексии, които по-често преднамерено и предпазливо държат на разстояние, отколкото допускат до дълбинните пластове на собствения си лирогенезис. Защото „Сляпа неделя“ не е стихосбирка, както вече бе изтъквано в първите спорадични отзиви, побързали да я анонсират, но уж небрежно пропуснали да я коментират. Дори формално тя самата отказва да се номинира както през традиционни жанрови трафарети (стихове, стихотворения, поезия, лирика…), така и през нетрадиционни, предпочитани от самия Леонидов, като например синопсисът „проза в стихове“ към „Нощта на продавача“ (1997). Вместо това книгата акцентира върху петделната си (по модела на класическа трагедия) градираща подреденост на Освещения-Съновидения-Опрощения-Откровения-Озарения. Всеки от изброените компоненти-действия е едновременно завършен, но и отворен към цялото и поддържа духовния (християнизиран) модус на пречистването (катарзиса), сложния вътрешен живот на душата, неспокойствието на съзнанието, отговорно за Другия, на Словото-Послание като Изход. Или, следвайки коренните морфеми на понятията, биваме въвлечени в епицентъра на провиденциалистичния вихър-въртоп светлина-сън-прошка-откритие-прозрение, обединен от модуса на виждането, видението, проглеждането – все едно дали е сън-просветление или откровение (апокалипсис); но така или иначе модус, отменящ и нихилиращ слепотата.

По този начин още преди да е започнал същинският акт на четене, семантиката „сляпа“ вече бива пропукана в буквалното си осмисляне на непрогледност, мрак, отсъствие на виделина и възприемателят застива в изкусително очакване през загатнатия, но неясен като перспектива конфликт.
Ще напомня, че отвъд метафората на заглавието, насочващо към ирационалния момент на харесването, влюбването, обричането, избора, сгледата („сляпата неделя“ съдбовно предопределя живота на всеки човек, обвързвайки го интуитивно с избраника му), в нашата литературна традиция слепотата е еквивалент на невежество, непросветеност, изостаналост, но затова пък у Леонидов, синхронно с поизбледняващата европейска постмодерна ситуация, тя е ментално състояние на б(л)удност, „диагностицирано“ от Борхес като изчезване на два цвята: червеното и черното[1]. Случайно или не, корицата на книгата преднамерено натрапва тъкмо тези цветове, имплицирайки в червеното собственото име на автора („името му е Червен“). По изстраданата логика на Борхес обаче на „Румен“ е съдено да потъне (да изчезне) в пазвите на „слепотата“, за да изпъкне в силна семантична позиция преди всичко „лъвската“ му фамилия – изконното начало, коренът, семката, разкрити през оптиката на въображаемата ретроспектива. Така е предизвестено намерението на Поета да реконструира собственото си битие-отпреди-себе-си, да съживи спомена за дядото, родовия и народен предтеча-воевода, който, без да го знае, десетилетия по-късно ще проговори с епопейна автентичност чрез гласа на наследника Внук. Пък и, както самият стихотворец се изрази в едно наскоро публикувано интервю по повод книгата, „там мене ме няма, там има само виденията, видени отгоре, (…) състоянието е гмуркане към подземните ветрове и върховете на корените, като същевременно тези редове са сякаш част от предезичието на българския народ, чрез които се докосвам до разкръстването“[2]. (Да си припомним стиха: „…разкръстен стене Твоя сонм“, „Псалм“.) Поетическата мисъл препуска между две исторически епохи, балансирайки по свързващото ги разп(ъ)нато въже, симулиращо хоризонталната греда на Кръста. Тези епохи се преплитат в културната памет на лирическия Аз и изграждат собствената му идентичност – той е в състояние на сън с будно съзнание и с до краен предел мобилизирани сетива, по-просто казано, в нещо, подобно на сомнамбулизъм. В този смисъл и творбите жанрово ще усвояват превращението си от псалми в песни и обратно, от строфи в апострофи и отново в строфи, приземяващи фантазмите и възвисяващи реалността.
Важни за иновативния образ на автора са двата средищни цикъла – „Опрощения“ и „Откровения“, съдържащи по равен брой стихотворения – 13. В „Опрощения“- дванайсето поред (като затварящо пълнотата на битието), но трето от Третото опрощение (все в контекста на библейската символика), се нарежда едноименното – „Сляпа неделя“, онасловяващо цялата книга. То представя може би най-съкровения дискурс у Румен Леонидов. Защото гласът на лирическия Аз тук звучи в режима на един променен, интимно-акапелен речитатив, успореден с интонацията на македонския сказ-говор-сленг, издълбан сякаш от архаичните пластове на културната памет, генетично заложена у автора и сега отново материализирана като слово. Този цикъл е книга в книгата и неслучайно заема нейния абсолютен център, среда, ядро, сърцевина, поемайки функцията на драматическа кулминация. Трите опрощения са предхождани от паратекстуални разкази за тяхното възникване, звучащи като усамотени изповеди: „Наех една стаичка с две легла и малка масичка (…). Тапетите по стените, кой знае защо, бяха обелени на места до мазилката, вратата на банята се бе изметнала от напредналата си възраст и упорито не си затваряше устата, но бе особено, убаво, уютно, защото отвън трополеше молитвен дъжд, лилавият здрач надничаше през отворения прозорец и отделни капки гърмяха в нестройна стрелба – удряха се о облицования с ламарина перваз и ми напомняха липсващия ми спомен, че някога, под друга вънкашност, съм бродил из тези места…“.
Оттук започва действителният „сон на душата“: да се върне назад, към дядо си, в рамките на своя собствен физически живот, означава лирическият Аз да стане отново малък, да хлътне в зачатъчния ембрион, за да се озове в „неговата“ – на воеводата – действителност. И Румен Леонидов успява в това почти отчаяно начинание с помощта на езика. Първи на помощ му се притичват етимологичните фигури, подсказани сякаш от друг знаменит воевода, чиято „сляпа неделя“ е отново Македония и слепотата го застига с прозрения в момента на неговите безсъници преди нестройния фатален изстрел: из гевгелийския калдъръм „дъжд дъжди“, „сняг снежи“, „кръв кърви“ се разнасят като ехо на „ден денувам“ и „нощ нощувам“, на „сън сънувах“, „с враг врагувам“ и „с благ благувам“, а „Бог богува“ (у Леонидов: „Бог божи“) се оглежда още веднъж в „Бог се сбогува“ („Черешова задушница“) като напомняне, че Той изоставя своето творение-подобие, заминава завинаги, тоест остава със себе си. Последната констатация – „себе си“ – е въведена като тавтологична рима на една зловеща поличба. Ето как: в последния стих на третата строфа от „Черешова задушница“, „Бебе се беси“ се разчита криптограмата „е себе си“. С-бог-увайки се, Бог е сам със себе си, е-себе-си. Човеците, напуснати от Бога, който пази сляпото да не прогледа, стават неволни свидетели на откровението: „Боже, сляпото проглежда!“, в което обръщението е травестирано до неуместно междуметие, греховно и напразно споменаващо Името Му.
Въобще, това е книга-молитвеник за осъзнатата необходимост от Бога-Духовден (Доброто, Истината, Ценностите, Любовта) в момента на Неговото отсъствие. Извън Божия свят, по времето на Сляпата неделя, тоест на осмия – безначален и безкраен – ден от седмицата, ден проблематичен и несъществуващ, опора може да ни бъде единствено оздравителната памет. В този ден не се работи и не се почива, в него дори денницата-светлина отсъства, следователно Сътворението не е започвало: то или предстои и ще се сбъдне, или… Бъдни вечер се отлага.
„Сляпа неделя“ е дължимото предупреждение на Поета. Вслушването в него е наш доброволен акт. Аз му се доверявам на „сляпо“.

[1] Борхес, Хорхе Луис. Слепотата. В: „История на вечността”. С. 1994, стр. 303.
[2] Виж: „Румен Леонидов: Господ се оказа най-големият самотник”. Интервю на Евелина Здравкова от 22 юни 2011. В: www.lirabg.com
 
 
 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  26.01.2019 04:04 | #1

Всъщност‚ Неделя е първия ден от Седмицата‚ а Събота е 7-мия. В заблуда сте‚ драги. Католиците променят Съботната служба‚ да се прави в Неделя.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки